Летящата чиния плавно се приземи на площада. Нямаше много народ, няколко старци, замръзнали като статуи, глуповатият продавач на сладолед и стадо кози, легнали на припек сред пожълтялата трева.

Старците аха да се размърдат, но все пак решиха, че е твърде горещо и твърде модерно за тях.

— Никакво уважение — промълвиха — не ги бихме достатъчно, като бяха малки.

Чинията започна да излъчва ослепителна светлина и да издава мелодични звуци. Старците задрямаха успокоени. Шумът спря. Тя се огледа — козите се бяха надигнали и я гледаха любопитно. След малко жегата победи и те се отдадоха на дрямката. Чуваше се само цвърчене на врабци и ланшния диско хит от близката кръчма. Тя тръгна натам.

Бай Коце тъкмо правеше сложни изчисления — дали вече е дошло време за второто малко. Взимаше под внимание и най-дребните детайли — а именно, че по-късно жегата ще е по-нетърпима и че довечера ще му се пие още повече. Тя анализира мисловния му поток и се усмихна. Харесваше ѝ това забрвавено от Ома място, където можеше да не чува мислите му. Надяваше се да мине време преди и други да открият, че мислите на Ома бяха напълно заглушени от ежедневните грижи на местните. Все пак съществуваха местенца, където едниственото, което се чува (в телепатичен и звуков смисъл) бе само брътвежа на врабците, които за щастие мислеха, каквото приказваха.

— Здравей!
— Здравей девойче, чукни на кръчмаря, той ще ти сипе лимонада.

Тишина… Такава тишина няма другаде във вселената, опъплена от мислите на моретата от съзнание… А там, където нямаше живот беше още по-зле, там вече се чуваше този, от мисълта на който тези като нея най-много се страхуваха. Той сам се наричаше Ома. Aко само знаеха в ръцете на какъв ленив, лукав, безкраен егоистичен егоцентрик са, повечето създания на вселената биха били още по-потиснати.

— Бай Коце, някой да дава квартири в селото?
— Ееее, еми че кръчмаря дава.
— Аааа, добре.
— Ама… право да ти кажа кръчмаря е голям гъз, а аз имам една стая ама…
— Ама?
— Да не вдигаш много шум, да не водиш младежи… Но… Знаеш ли какво, води си когото искаш и вдигай колкото искаш шум… Всъщност ми е все тая…
— Колко искаш Бай Коце?
— Е… Колко пък да ти искам, ще ми купиш една бутилка на изпроводяк… — и се замисли… — И сега ако ми купиш едно…

Започваше да обича това място, функциониращо като добре смазан механизъм. Надяваше се да мине време преди и други да го открият.