по истински случай

Николай запали още една свещичка пред снимката на Чочо и се поукроти. Спомни си как на 6 години майка му за първи път го заведе при директорката на училището за да се оплаче от него. Заради Чочо. Директорката тогава успокои майка му. Успокоява я в още няколко по-късни моменти, но от едно време натам се отказа. Майка му онагля и започна да се оплаква на всички, не само на директорката, необезпокоявана. Беше се научила да го прави с прилична достоверност:

– Вижте го само! Защо бе, Николай, защо? Какво ти направи Чочко този път? Не стига ли дето вчера му наряза молива, ами и днес трябваше да го гризеш по ухото? Какво да правя с теб, мамо, кажи ми! Кога ще мога да изляза с теб на улицата без да се срамя?!

Хората надаваха ухо, зализваха око и правеха загрижени физиономии на съвестни граждани. Някои даже обръщаха глава да ги видят. В такива случаи майката на Николай пускаше и по някоя романтична сълза по меките си бузи. От солидарност някои граждани дърпаха ушите на Николай.

Но всичко това беше минало. За него това бяха само спомени, появили се в стаята, докато се взира в пламъчетата на свещите, наредени пред снимката на Чочо. А наоколо, макар и странно, не беше тихо – от долния етаж се чуваше радостната песен на майка му – преди седмица Чочо склони и се ожени за нея. Сега тримата бяха на меден месец в малка вила в Алпите.