Твърде късно
© Paralisis Orientalis

Гласовете ви чувам.

– Тихо де. Тихо. Моля те.
– …А освен това изреченията в българския език започват с главна буква и завършват с малка точка.
– Замълчи малко.
– Трябва да спазваме правилата.
– Какви правила, 4 и 10 сутринта е.
– Голяма работа. Искаш ли да чуеш какъв звук издават лисиците?
– Ох. Не лаят ли? Не сега, моля те. Искам да спя.
– Трудно ще ти е. Освен това днес забрави да звъннеш на баба.
– Утре ще ѝ се обадя.
– Предай ѝ много поздрави. Ама ти ще забравиш. Или да ѝ се обадиш, или поздравите ще забравиш, едно от двете. Сигурен съм.
– Няма. Стига бърбори.
– Помниш ли…
– Нищо не помня! Млъкни де! Искам сън!
– Абе сън, какъв сън. Дай да си говорим.
– Уморена съм де…
– Да се беше уморила по-рано.
– Или по-късно, а?
– Да. Ще ти разкажа приказка.
– …
– Не искаш ли приказка?
– Не.
– За лисицата и храста?
– Слушай какво, защо не ми ги говориш тия неща рано сутрин? Защо рано сутрин мълчиш? Защо не ме будиш с приказка?
– Еми така. Няма причина. Щото вечер е по-приятно.
– Тихо де. Моля те.
– И тъй нататък. A помниш ли декември 2007-ма…

В главата си, на заспиване.