Оня ден с едни приятелчета сформирахме бунтовническа група. За съжаление въоръжението ни не беше кой знае какво. Имахме само някакви сламки, през които трябваше да изстрелваме едни миниатюрни фунийки, които обаче повече приличаха на смачкани топчета хартия. Някакси се оставих да ме убедят, че са дяволски опасни и смъртоносни.

Направихме засада до една крайпътна кръчма и зачакахме. По едно време пристигна правителствен джип с войници и ние изненадващо изскочихме от храстите и започнахме да ги обстрелваме с хартиените топчета. За съжаление, повечето дори не успяха да стигнат до тях, а пък тия които все пак достигнаха целта си не предизвикаха нищо друго освен недоумение в очите им. Момчетата бързо се окопитиха и започнаха да стрелят по нас с истински пушки, като ни принудиха да бягаме през полетата.

Вървях доста през житата, докато стигна до крайпътния киносалон за второкласни филми, където за първи път срещнах Афродита, чиято идея беше всичко това. Исках да ѝ кажа, че още от самото начало съм си знаел, че тия фунийки хич не струват. Прожекцията обаче вече беше започнала и не можех да различавам лицата, затова се наложи да остана да догледам филма, който, слава богу, не беше лош.