Нови случаи на домашен скептицизъм

Сутринта се събудих със спомена за някаква караница. Хулия ми се караше за нещо, а аз закривах главата си с възглавницата, за да не я слушам.

Веднага скочих и я попитах дали ми се е карала наистина или съм сънувал. Засмя се и отрече, нямало такова нещо, сънувал съм бил, снощи изобщо не сме се били карали. Нищо не казах, само я изгледах подозрително. Какво ли кроеше? Дали не беше част от някакъв коварен план, за да ми отмъсти за ония случай в събота, когато се върнах вкъщи без чорапи? А може би си прави някакви извратени експерименти с мен. Може би ми се кара тихичко, докато спя, за да могат упреците и вината, която ми вменява да влязат по-дълбоко в подсъзнанието ми. Сигурно онзи неудачник, психоаналитика ѝ е подсказал идеята.

Ще видим тая работа, си помислих. Измих се светкавично, обух се и извиках от вратата, че закъснявам за работа. Е не успях да се измъкна. Хулия притича и ме целуна, но защо ли така ми се стори — не както друг път, а някакси… странно. Може би осъзнава, че не е била права, може би съжалява и затова крие сега, защото иска да оправи нещата. Хм. Едва ли.