Лежа си в леглото и се ослушвам. Няма нищо за правене – не мога да заспя, не ми се става вече – уморих се да ставам и пак да лягам. То си е уморително! А и жената от съседното легло всеки път се буди като ставам, и започва да се оплаква. От синовете в Америка основно, но и за други неща говори. И как се е нагълтала с живак. Аз пък се уморих да я слушам – нея и синовете ѝ. Затова кротувам и тихичко си светя в тъмното, за да не ми е съвсем скучно. Разглеждам стената. Мислено създавам цивилизации, откривам нови континенти, закривам старите, играя си на Прометей, а после и на Нерон, пращам агенти на Луната, скарвам континентите едни с други, а след това ги приспивам. Тях вместо себе си. Женски гласове в коридора – тихи, напевни. Капки. Разни мисли жужат около главата ми. Болката има вкус на нещо оранжево и кръгло. Бзззт. Бзззззт. Зззззт. Надявам се само аз да ги чувам.

– Боли ли те?

Размърдвам се. Светло е. Жената я няма, заменили са я с друга жена. Тази сякаш не е склонна да се оплаква, по-скоро очаква от другите да се оплакват на нея. Въпросът ѝ ме смущава. Боли ли ме? Натиска ме по корема няколко пъти и със сигурност ме заболява. Очарована и ужасена съм от нея – където пипне, посажда най-различни видове болка. Всеки от тях ме разбужда все повече, докато накрая почти съм готова да скоча от леглото и да избягам от нея. Предишната жена повече ми харесваше! Тази ме гледа прекалено угрижено – надушвам, че нещо не е наред.

– Хайде, опитай да станеш. Не си за това отделение ти. Ще те водим при нас в хирургията.