Срещнах го в полицейския участък оня път, когато ме опандизиха без никаква причина. Точно бях успял да се измъкна от сградата, където се провеждаха двата купона и иззад ъгъла се появиха ония двамата и ми сложиха белезниците.

Толкова бях изненадан, че не ми остана време да протестирам. Не че имаше и смисъл. Всеизвестно е, че в тоя град полицаите са колкото безмилостни, толкова и тъпи. Закопчаха ме като някой кон отвън точно до него, а той стоеше подпрял глава на оградата.

Опитах се да си спомня какво точно се бе случило. Отидохме при Мона с жена ми и домочадието, подарихме влака, запознахме децата и се гмурнахме в блатото от нежелани и станали почти безполезни социални контакти.

Не издържах дълго и излязох навън да изпуша една цигара и тогава чух музиката от съседната врата. Почуках и се ослушах, но никой не ми отговори. Вътре беше съвсем тъмно. Стори ми се, че чух плач, а дори не само един, а сякаш няколко женски гласа плачеха. Влязох през коридора и намерих две седнали на земята момичета. Клекнах над тях и осветих лицата им – изглеждаха почти еднакви, с подобни рокли и прически и по дяволите — и двете страшно приличаха на Мия. Само че нито една от тях не беше. Повдигнах им брадичките, погалих ги, послушах по-внимателно гласовете им: бяха други момичета.

Продължих навътре и намерих още хора, които слушаха музика в тъмнината. На края на стаята имаше още едно момиче, което много приличаше на Мия. Надвесих се над нея, за да я разгледам. Не можех да открия никаква разлика между това момиче и нея. Помислих си, че сигурно съм полудял и я виждам навсякъде, във всяко едно лице, изникваща от всяка тъмнина. Хванах я за ръката и я задърпах навън. Обещах ѝ да я заведа на друг купон, много по-хубав от този. Тук всички изглеждаха смахнати, а и никога не бях водил Мия където и да е. Въпреки това тя се дърпаше.

Все пак някакси успях да я изкарам в коридора, където точно в този момент над нас буквално прелетяха жена ми и дъщеря ми, с кокили и облечени като призраци. Не мисля, че ни видяха, унесени в играта. Малко след завоя ги чух как падат с трясък на земята. Почудих се къде ли е Зийло, синът ни, когото никога не оставяхме сам. Може би все пак имахме само едно дете.

Мия отново се разплака и бързо изчезна обратно в апартамента. Уплаших се, слязох по стълбите и излязох навън. И не знам точно какво направих там, но точно тогава се появиха онези двамата, хванаха ме и ме доведоха тук.

Човекът до мен продължаваше да стои все така, забил чело в оградата. Беше с обръсната мастилено синя глава. Това е върхът, си помислих, 100% полудявам. Хей, подвикнах му, какво ти е… на лицето? Той сякаш само това чакаше, бавно вдигна очи и ми поиска цигара. Татуировка, каза, докато палеше. И затова ли заключват, си помислих и подпрях глава на оградата. Кой знае колко време щеше да се наложи да чакам преди някой да дойде и да ми обясни какво по дяволите става.