Срещнах го в полицейския участък оня път, когато ме опандизиха без никаква причина. Точно бях успял да се измъкна от сградата, където се провеждаха двата купона и иззад ъгъла се появиха ония двамата и ми сложиха белезниците.
Толкова бях изненадан, че не ми остана време да протестирам. Не че имаше и смисъл. Всеизвестно е, че в тоя град полицаите са колкото безмилостни, толкова и тъпи. Закопчаха ме като някой кон отвън точно до него, а той стоеше подпрял глава на оградата.
Опитах се да си спомня какво точно се бе случило. Отидохме при Мона с жена ми и домочадието, подарихме влака, запознахме децата и се гмурнахме в блатото от нежелани и станали почти безполезни социални контакти.
Не издържах дълго и излязох навън да изпуша една цигара и тогава чух музиката от съседната врата. Почуках и се ослушах, но никой не ми отговори. Вътре беше съвсем тъмно. Стори ми се, че чух плач, а дори не само един, а сякаш няколко женски гласа плачеха. Влязох през коридора и намерих две седнали на земята момичета. Клекнах над тях и осветих лицата им – изглеждаха почти еднакви, с подобни рокли и прически и по дяволите — и двете страшно приличаха на Мия. Само че нито една от тях не беше. Повдигнах им брадичките, погалих ги, послушах по-внимателно гласовете им: бяха други момичета.
Продължих навътре и намерих още хора, които слушаха музика в тъмнината. На края на стаята имаше още едно момиче, което много приличаше на Мия. Надвесих се над нея, за да я разгледам. Не можех да открия никаква разлика между това момиче и нея. Помислих си, че сигурно съм полудял и я виждам навсякъде, във всяко едно лице, изникваща от всяка тъмнина. Хванах я за ръката и я задърпах навън. Обещах ѝ да я заведа на друг купон, много по-хубав от този. Тук всички изглеждаха смахнати, а и никога не бях водил Мия където и да е. Въпреки това тя се дърпаше.
Все пак някакси успях да я изкарам в коридора, където точно в този момент над нас буквално прелетяха жена ми и дъщеря ми, с кокили и облечени като призраци. Не мисля, че ни видяха, унесени в играта. Малко след завоя ги чух как падат с трясък на земята. Почудих се къде ли е Зийло, синът ни, когото никога не оставяхме сам. Може би все пак имахме само едно дете.
Мия отново се разплака и бързо изчезна обратно в апартамента. Уплаших се, слязох по стълбите и излязох навън. И не знам точно какво направих там, но точно тогава се появиха онези двамата, хванаха ме и ме доведоха тук.
Човекът до мен продължаваше да стои все така, забил чело в оградата. Беше с обръсната мастилено синя глава. Това е върхът, си помислих, 100% полудявам. Хей, подвикнах му, какво ти е… на лицето? Той сякаш само това чакаше, бавно вдигна очи и ми поиска цигара. Татуировка, каза, докато палеше. И затова ли заключват, си помислих и подпрях глава на оградата. Кой знае колко време щеше да се наложи да чакам преди някой да дойде и да ми обясни какво по дяволите става.
Още несвързани истории
Всичко ще бъде чудесно
04.10.2010
- Изобщо не може, казах!
- Но моля те, тъкмо пристигнах, не знаех къде другаде!
За счетоводителите
09.09.2009
Искам да кажа че аз изобщо не исках да съм различна, даже не мисля че бях, мисля че бях само отвратително злояда, т.е ядях зло, после то излизаше от мен под формата на зеленикав дим и светех в тъмното...