Това, от което Уилфредо най-много се страхуваше тази нощ най-накрая се случи. Той едва удържаше натежалите си от сън клепачи, когато незнайно защо и без никаква нужда реши да вдигне очи от екрана и в тъмнината видя мъжа, огромен, неподвижен човешки силует, застанал в рамката на вратата на спалнята. Кой знае, може би бе стоял там цял час, в тъмното, в очакване на някакво внимание. А може би ако не беше погледнал…

Но не му беше времето да мисли за това. Мъжът бавно тръгна към Уилфредо, а огромният нож в ръката му съвсем скоро щеше да търси празните места между костите му, да разрязва мускулите и да разкъсва органите му. Освен ако… Уви, Уилфредо нямаше накъде да бяга, единственият успешен изход от неприятната ситуация беше да победи непознатия във вече неизбежната схватка.

А истината беше, че Уилфредо десетки пъти си бе представял този момент, но така и не намери достатъчно мотивация да се подготви за по-сериозен отпор, нямаше до леглото си пистолет, нито бейзболна бухалка, нито дори, да речем – джобно ножче. Въпреки това, конската доза адреналин, която за част от секундата мозъкът му произведе свърши работа. Уилфредо скочи на крака и грабна единствената вещ, която имаше под ръка и която можеше да му послужи за оръжие: лаптопа. Тежестта и формата му за миг го накараха да повярва, че при едно прецизно хвърляне право в лицето на непознатия има шанс да го нарани сериозно.

Щеше да има една-единствена възможност! Уилфредо запрати компютъра със всичка сила срещу непознатия, като мислено проследи траекторията му до въображаема червена точка някъде между носа и устата му. За съжаление, хвърлянето му не се оказа на ниво. Лаптопът се удари в касата на вратата и падна с трясък на земята. Непознатият дори не трепна, не издаде звук. Личеше си, че е истински психопат, в противен случай щеше да падне на земята от смях. При нормални условия да тренираш спорт като, да речем, хвърляне на лаптоп може да изглежда като доста безумна идея, но точно в този момент Уилфредо не мислеше така.