Вратата на гаража на Чешкото посолство не издържа на деветия напън. Двете кучета влязоха през тесния процеп и огледаха помещението бързо и внимателно. В един от ъглите, насред купчина празни кашони, лежеше техният събрат. Приближиха го.
– Добре са го подредили мръсниците!
– Да… Едва ли ще се оправи скоро.
– Изпуснахме го само за секунда.
– Понякога една секунда е…
– Тихо! Май идва в съзнание.
Кучето леко притръпна и опита да мигне. Двете мълчаха и го чакаха да каже нещо.
– …Dominus…
– Какво ли е това?
– Сигурно иска нещо да ни съобщи, нещо за тях, нещо важно.
– Да.
– …Animus…
– Горкият, едвам говори!
– …Luca Toni…
Личеше си, че сдава богу дух. С последни усилия изрече, това, което щяха да бъдат последните му думи:
– Simplex!
– Мисля, че го изгубихме.
– Отиде си кучият син…
– Бързо да се връщаме при другите! – каза едното и се запъти към вратата. Другото го последва, но преди да излезе се обърна и промълви тихо:
Беше дъждовен петък, тичах по плочките към входа с размахваща се връзка ключове в ръка. Към врата, срещу мен се бе засилил едър силует, който не можах да видя ясно през стената от дъжд...
За да може да функционира коректно, този сайт използва т.нар. "бисквитки" (cookies). Разглеждайки този сайт, Вие се съгласявате с използването на „бисквитки“ съгласно нашата Политика за използване на “бисквитки”. Научи повече ›
ето това е перфектната дефиниция на анимус ако се чудиш 🙂