Крайпътна история

На половината път между Атина и Санта Комина, на едно разширение на асфалта, живее старец. Има куче, кълбо прежда и магически очила. С очилата той може да вижда преждата, дори и когато е в корема на кучето.

Старецът се буди доста след зазоряване, от жегата. След като се попремие на пръскачките, развива малко от единият край на преждата и го подава на кучето с думите:

– Върви!

Кучето поема преждата със зъби и се затичва по прахоляка, всеки път в сравнително различна посока. Старецът държи хлабаво кълбото в ръце и то се търкаля в шепите му, намалявайки. Когато остане съвсем малко, старецът хваща другият край здраво. В един момент конецът се опъва и се чува вълшебен звук – Съдбата говори. В този момент кучето, чуло Съдбата, почва да гълта конеца сантиметър по сантиметър и така се прибира. Не след дълго е при стареца и влажният му нос се хлъзва по гладкия нокът на палеца на дясната ръка на стареца. За кучето денят е свършил, за стареца – сега започва.

Той слага очилата и се заглежда в стомаха на кучето. По винаги различните гънки на конеца гадае какъв ще е денят. Намотава конеца, гадае и изрича. По това време около него обикновено са се събрали десетки журналисти, тикащи микрофони в лицето му, жадни за сензация. И сензации има – кораб потъва още в завода, министерска щерка е заловена да си гризе ноктите, в канализацията на Париж са открити скални рисунки от левак.

Кучето не си пада по журналистите и понякога няколко от тях падат жертви. Събратята им ги наричат „жертвите на истината“. За стареца и кучето те са просто храна.