История на ухото

Набираме се с всичка сила, малко приплъзваме по завоите, но никой не пада. Още малко и ще стигнем до вратата. Отваря се навътре. Налепваме се по нея и я дърпаме и си пречим. Отваряме я и един по един почваме да се измъкваме. Зад нас се чуват викове и приближаващи се стъпки, но знаем добре, че не трябва да се обръщаме – паниката бави.

Предпоследен съм, но мен пипват. Тежката ръка на учителя ме сграбчва за яката, вдига ме и ме хвърля на земята. През това време другото момче се промушва, гледайки уплашено. Така силно трясва вратата, че си премазва пръстите. Изревава грозно и двамата с учителя поглеждаме към него. Знам, че в този момент то иска да е на мое място.

– Защо пак сте тука, бе? Не говорихме ли вече, а? А?! Ушите ще ти скъсам, келешче такова!

Вече е започнал с лявото. По яката ми капе кръв. Боли ме, страх ме е, през главата ми минават бъдещи разправии вкъщи, в училище, мъмрене пред отряда… От всичко това ми става сиво-лилаво в главата и все едно – затварям очи и увисвам на ухото си. Учителят разбира, че нещо не е в ред и поотпуска захвата, накрая направо ме пуска. Падам, претърколвам се по гръб и бавно отварям едно око. Усмихвам се с пламнало ухо.

– Утре пак ще дойда. Сам. Когато няма да ме чакате. И ще ви избягам този път, да не си мислите!

Определено го изненадвам. Ставам, изтривам си ухото с ръка, поозъбвам се от болката и излизам.