С усърдие на торен бръмбар и ентусиазъм на охлюв, нашият герой работеше в завода вече единадесета година. Преди да постъпи на работа там, не работеше. Почиваше си, защото „почнеш ли да работиш, почивка няма“. Усмихваше се тогава и ту гризеше клечка, ту пушеше.

Като почна да работи, спря цигарите – ръцете му бяха постоянно заети. Главата, обаче, беше свободна. Затова реши вместо да пуши да почне да измисля. Измисли една нова машина, която подреждаше планките не така, а настрани. Измисли две приказки за децата си – по една за всяко. А отделно, непрекъснато измисляше нови и нови оправдания за закъснения и често черпеше приятелите си с тях. Беше весело.

Но един ден, един ведър пролетен ден, нашият герой пострада. Пострада именно от тези свои оправдания. Беше отишъл на балет след работа и понеже знаеше колко неправдоподобна е тази история, каза на жена си, че е бил при майка си, да ѝ помогне за нещо домашно. Изненадата го плесна по лицето, когато влезе в кухнята. Там седеше майка му, чула какво беше казал и примряла от чутото. Двете с жена му го гледаха с жал и разочарование.

Тази нощ той спа в завода. На другата вечер отиде пак на балет и спа там – на втори балкон, места 22, 24 и 26. И така се започна един ужасяващ цикъл от работа и балет. След два месеца беше напълно съсипан. Точно преди да се остави да го сгази кола, си запали цигара, за да си запълни главичката и ръчичките си. Отиде си щастлив и безработен.