Бял мечок лежи на бял леден шезлонг и подплясква с ръка по водата. При всяко плясване от нея изскачат рибки.  С другата лапа мечокът грабва няколко и с видимо, нарисувано задоволство ги поглъща. Слънцето пече приятно, денят не отминава, рибите са в изобилие, успехът е неизменен.

Йовко бива изваден от блаженството на този сън с елегантен ритник в областта на коленете. Чувалът го предпазва от синини, но не може да опази съня му. Над него се е надвесил човек, който повече мяза на звяр. Звярът се навежда усмихнат и прошепва в ухото на проклинащия живота и майка си Йовко:

– Ставай! Нощта е пред нас, не трябва да закъсняваме!

Звярът, очевидно доволен от ефекта, който е предизвикал с появата си, се усмихва зъбато, при което съвсем приближава муцуната си до Йовковата:

– Наричай ме Джо. Тук всички ми викат така.

Йовко разбира, че Гибралтар, за разлика от Нил, не е измислица. Измъква се от чувала и си стяга неохотно, но набързо багажа, треперейки от пот и студ.  Междувременно, спящата му половина изпуска всички риби. Те се тресат от смях, шезлонгът му се топи, а и ухо почва да го наболява. Тръгват.