Твърде рано

Какви правила, 4 и 10 сутринта е…

Твърде късно
© Paralisis Orientalis

Гласовете ви чувам.

– Тихо де. Тихо. Моля те.
– …А освен това изреченията в българския език започват с главна буква и завършват с малка точка.
– Замълчи малко.
– Трябва да спазваме правилата.
– Какви правила, 4 и 10 сутринта е.
– Голяма работа. Искаш ли да чуеш какъв звук издават лисиците?
– Ох. Не лаят ли? Не сега, моля те. Искам да спя.
– Трудно ще ти е. Освен това днес забрави да звъннеш на баба.
– Утре ще й се обадя.
– Предай й много поздрави. Ама ти ще забравиш. Или да й се обадиш, или поздравите ще забравиш, едно от двете. Сигурен съм.
– Няма. Стига бърбори.
– Помниш ли…
– Нищо не помня! Млъкни де! Искам сън!
– Абе сън, какъв сън. Дай да си говорим.
– Уморена съм де…
– Да се беше уморила по-рано.
– Или по-късно, а?
– Да. Ще ти разкажа приказка.
– …
– Не искаш ли приказка?
– Не.
– За лисицата и храста?
– Слушай какво, защо не ми ги говориш тия неща рано сутрин? Защо рано сутрин мълчиш? Защо не ме будиш с приказка?
– Еми така. Няма причина. Щото вечер е по-приятно.
– Тихо де. Моля те.
– И тъй нататък. A помниш ли декември 2007-ма…

В главата си, на заспиване.

Маркизът и копърката, еп. 3

Същата вечер се случи още нещо любопитно. След вечерната игра на карти маркиз Улрик фон Хаспел се прибра в стаята си и…

Същата вечер се случи още нещо любопитно. След вечерната игра на карти маркиз Улрик фон Хаспел се прибра в стаята си. Той извърши всички онези рутинни действия, които преди лягане извършваше по абсолютно същия начин, в абсолютно същата последователност в продължение на 45 години, когато изведнъж се натъкна на нещо необичайно – в бурканчето с нощни хапчета, което стоеше в шкафа в банята имаше малка, сребриста рибка.

Всички в Двореца знаеха, че фон Хаспел недовижда, особено нощем. Затова беше цяло чудо, че маркизът забеляза мъничкото същество сред лъскавите, разноцветни хапчета и не го погълна по погрешка с мъничко вода. Той извади рибката с дългите си, тънки, благороднически пръсти и я подуши. Не се доловяха ни най-малки признаци за разлагане. Очевидно рибата беше сложена съвсем скоро или пък… Маркизът отиде до спалнята и си сложи очилата. Огледа я по-добре. Беше изработена от гладка, чудесна на пипане лъскава материя, с големи – облещени очи, които повече подхождаха за страшен нощен ловец, отколкото за такава дребна играчка.

Маркизът се развълнува. От дуела с брат си преди 12 години не се бе чувствал така. Какво беше това? Камера? Подслушвателно устройсто? Някакъв секретен предавател? Най-разумното нещо беше да отиде и да го изхвърли зад оградата. Вместо това маркиз фон Хаспел сложи рибката в устата си, надигна чашата с вода и я погълна.

Маркизът и копърката
© Basso Pomade

/следва продължение/

Тропот под линия*

Сънят беше.

Сънят беше.

––––––

*Бел. ред. – Сънувах, че се промъквам у вас докато ви няма, да си прибера кубинките, които не знаехте, че са там. Прибрахте се докато бях вътре.  Видяха ме само децата, но без изненада. Смесих се с нахлулата след вас тълпа от още приятели-инвалиди. Измъкнах се почти незабелязано. Навън не се събудих, без ропот и топли крака. Но с ясен път – назад и над.