Да живееш без драма

Нека стане ясно от самото начало: това не е едно от онези импулсивни решения, които човек взима под натиск…

Аjax

Нека стане ясно от самото начало: това не е едно от онези импулсивни решения, които човек взима под натиск. Психотерапевтът ми, висок, суховат мъж, няколко месеца се опитваше да ме разубеди, но колкото и да му беше неприятно накрая и той беше принуден да се съгласи: изход от ситуацията, в която бях изпаднал нямаше. Оставаше ми да реша как точно да го направя. Да скоча през прозореца? Да си прережа вените в пълна с ледена водка вана? Да се нагълтам с хапчета, да се обеся, да се завържа за релсите… Нелоши идеи, но ми се щеше да е нещо по-така, все пак – веднъж се умира.

Реших да се допитам до приятелите си във facebook и пуснах следния небрежен статус: “Хей, пичове, дайте някакви свежи идеи за самоубийство”. Не след дълго се появиха първите предложения. Точно проверявах дали имам препарат за отпушване на тръби за коктейла по рецептата на Нина, когато на вратата ми се позвъни и пред мен цъфнаха Комби, Гогата и Юри. Изглеждаха доста развълнувани и носеха бутилки. Малко тъпо, че не се обадиха предварително, все пак имах други планове за вечерта, но какво да ги правиш – приятели. Съвсем обикновена пиянска вечер, като изключим това, че и тримата ме гледаха едно такова – сълзливо, тупаха ме силно по гърба, прегръщаха ме и се смееха неестествено високо.

“Ще идем за риба първо на Копринка, после в Албания и накрая ще наемем яхта и ще обиколим Канада!” – говореше Комби с обичайната си липса на логика, която компенсираше със силен ентусиазъм.

Постарах се да не показвам досадата си. Съжалих ги дори. Сладури! Това бяха истинските ми приятели, свестни, добри и чувствителни хора, макар и пияници. Точно те не заслужават да ги потискам с нещата, които знам. Накрая успях да ги изгоня, като на Гогата почти му защипах носа с вратата, докато на излизане ме увещаваше да му се обадя непременно на другия ден.

Останалото вече не е толкова интересно. Зверски ми се спеше и реших да оставя самоубийството за днес. Този път не мисля да ъпдейтвам фейсбука. Гога, Комби, Юри – единствено заради вас няма да смачкам този лист и да го пусна в тоалетната! Вие сте прекрасни хора и си нямате идея колко много се гордея с вас! Желая ви много, много щастие! И не ми се сърдете, просто малко в повече ми идва драмата в живота.

Промяната

Току що се обадих на Гогата да му кажа. Ще ни избият.

Току що се обадих на Гогата да му кажа. Ще ни избият. Днес го разбрах. При следващата Промяна ще дойдат през нощта в черните си коли, ще заудрят с юмруци по вратата и ще изрекат ужасните си думи: Арестувани сте!

Няма смисъл да питаш защо, за какво, да се чудиш „защо точно аз?“. Ще ни натикат по арести, ще ни разпратят по затвори и лагери, ще ни измъчват с железни обръчи, клещи и киселина. Ще ни изтребят. Чудо трябва да стане за да ни пропуснат.

Как разбрах ли? Много е просто. Проблемът не е в партийните кадри, нито в идеолозите, а в обикновените хора и неосъзнатият им, животински инстинкт за самосъхранение. Дарвин още навремето го е формулирал. Нарича се естествен подбор. Оцеляват най-приспособените. Ето затова именно става въпрос: ще живееш ли или ще умреш? Ще измъчваш или ще бъдеш измъчван. А ние Гога, прекалено много обичаме хората. Прекалено жалим за тях. Остави ти идеите ни, дори само заради това, че не сме способни да им причиним зло, дори само заради това ще ни избият.

Промяната
© Miss Magnolia Thunderpussy

Може ли да живее човек без…

Тази седмица въпрос задава нашият читател Алберт Конус: Привет, Лейла. Може ли да живее човек без…

Тази седмица въпрос задава нашият стар познайник, приспособеният към живот без слънчева светлина, живеещият между монитор Ейзо и чифт алуминиеви щори, пазачът на офисния морал и дисциплина и наш обичан сътрудник – Алберт Конус:

АК: Привет, Лейла. Може ли да живее човек без интернет?

Л: Здравейте Алберт. Може, но много започва да пуши. Това поне казва чичо Дони.

Задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

Защо сме…

– Здравей Лейла, има един въпрос, който доста ме тревожи. Защо сме…

Днес имаме един доста лесен въпрос, но някакси не е редно да го пропускаме. Задава го д-р Михайлов, от кв. Банишора, София:

М: Здравей Лейла, има един въпрос, който доста ме тревожи. Защо сме родени?

Л: Как защо? За да живеем! До скоро!

Моля, задавайте своите въпроси към Лейла и всяка събота тя ще отговаря на един от тях.

Защо сме родени?
© NASA

Белези

Първия си белег получих, когато бях на шест години. Играехме си с едни приятелчета на „добри и лоши“, когато нещо като камшик ме удари малко над лявото око…

Първия си белег получих, когато бях на шест години. Играехме си с едни приятелчета на „добри и лоши“, когато нещо като камшик ме удари малко над лявото око. Толкова се стреснах, че дори не се разплаках. Съседките спряха кръвта, намазаха ме с йод и се обадиха на майка ми, която ме заведе в болницата. Там местният хирург ме заши с кривите си игли.

Вторият път се случи, докато се возехме в колата с баща ми. Вече бях на десет. Връщахме се от някакво гости с багажник пълен с кактуси, когато нещо ме захапа отстрани по бедрото. Погледнах ужасен, но не видях никакво животно. В същия момент колата се завъртя, нещо като балон се спука и по цялото ми чело се забиха парчета от стъкло.

С годините инцидентите зачестиха. Една нощ пияни негодници се опитаха да ми прережат гърлото, а година след това някой заби обущарско шило в хълбока ми, докато спях. Ухапванията, изгарянията и синините са вече нещо обичайно и почти не им обръщам внимание. Не се оплаквам. Никога не съм изпитвал страх. Има някои – цял живот живеят и умират без драскотина, но и те, също като мен знаят какво ги чака накрая.

Късметът ми свърши една нощ, в една хотелска стая на хиляди километри от дома. Тя стоеше на колене и задникът й сочеше към мен. Точно прокарвах ръка между бедрата й, опипвайки твърдия й корем, когато усетих ужасен удар в гърба си. Няколко метални шипа, подобни на гигантска вилица пронизаха тялото ми и се забиха в матрака на леглото. В първия момент не помислих, че е нещо сериозно. Протегнах още малко ръката си и докоснах гърдите й. Възбудата ми все още не бе изчезнала, но проклетата вилица ме притискаше и не можех да помръдна. Изведнъж някой сложи огромна лупа пред очите ми. Различих нещо жълто – кожата й, с хилядите малки косъмчета блестящи на светлината на нощната лампа, а после и текстурата на стоманата, сива, увеличена стотици пъти.

Не мисля, че тя разбра какво става. Внезапно ми се приспа, но толкова силно, толкова неудържимо, колкото никога не ми се беше приспивало преди. Направих нечовешко усилие да задържа клепачите си. Каква ирония – всеки ден предизвиквах съдбата, всеки ден живеех като за последно и ето, че най-накрая смъртта бе успяла да намери начин да ме изиграе. За първи път ми мина през ума, че не искам да умирам и може би само за част от секундата, но за първи път изпитах страх.