Ръката на шефа

Днес имах среща с баш-баш шефа ни, специално долетял от Баш-башландия да зариби лично поредния ни голям клиент. Та влизам аз надъхан в кабинета му и си стискаме ръцете. Така се бях подготвил за случая, че смятах дума да не му дам да обели, да не го оставям дъх да си поеме дори. Само че защо така я стиснах тая ръка, какво ме прихвана в тоя момент, та реших така здраво да я стисна.

Tой че си е пухкав — пухкав е, че ръката му е като надуваема — като надуваема е, но какво по дяволите направих? Усетих как ръката му започна да се деформира и да влиза между пръстите ми, сякаш стисках плик с тесто.

Пуснах я ужасен и погледнах безизразното му лице. Нищо по него не показваше, че нещо кой знае какво е станало. Обърна монитора си към мен и започна да ми говори и да ми сочи някакви неща по него. Не можех да откъсна очи от ръката му, върху която отпечатъкът от дланта ми бавно изчезваше. Така си глътнах езика, че през цялата среща само кимах. Може би не трябваше да го стискам толкова. Може би ако го бях докоснал съвсем лекичко, ей така едва-едва с два пръста всичко щеше да бъде наред и щях да успея го убедя в идеите си.