Беше вече късно, когато Хулия се прибра от работа. Ярките летни звезди огряваха небето, щурците се бяха отдали на минимализъм под пейката на спирката, бездомно куче тънеше с четири лапи в блуса — романтика, та да си е.. майката! Каква невероятна вечер, си помисли тя. Отключи си, остави чадъра до шкафчето за обувки, събу се и предпазливо влезе. Запали лампата на „слабо“, за да има по-голям контрол над ситуацията. Върнън вече си беше „легнал“ — беше оформил малко, мигащо на stand-by кубче, скромно подредило се до закачалката в спалнята ѝ. Тя го доближи на пръсти и мило му прошепна:

— Върнън, прибрах се!

Върнън се стресна и се сглоби трескаво и сънено.

— Върнън! Ще се ожениш ли за мен?

Роботът не помръдна, не подмигна, само леко запуши — беше блокирал. Научните работници, разработващи изкуствен интелект така и не бяха схванали, че има моменти, когато е по-добре да си със слаби сетива, клепнала памет, разсеян. Така човек или робот може да избегне, т.е. да отложи до изчезване, не една трудна ситуация. Това обяснява защо Върнън само седеше кротко на полския килим, изпускаше дим и леко притракваше.

Следващите два часа Хулия прекара в събиране на багаж. Натовари колата, сложи колан на Върнън и отвори прозореца до него за да не ѝ запотява стъклата. Потегли към Чили и по-точно към дома на Уилфредо, единственият човек, способен да обезразуми машина.