Трябва да се махна. Да се промъкна тичхичко до вратата, да си обуя обувките и да се разкарам оттук. Веднъж завинаги. Не че нещо ме застрашава. Напротив. Нещата сякаш не помръдват, няма никакво движение. Питам се — колко е дълъг един живот? Колко дни ни остават? Колко понеделника, колко вторника, среди, четвъртъци и петъци? Колко уикенда? Ами ако е само един? Ако е само тая събота и неделя и край? Да излезем да потанцуваме тогава? Или да останем вкъщи за последно и отчаяно да се прегръщаме? Не, по-добре да се махна ей сега, веднага. Ако сега изчезна, няма шанс всичко да свърши неочаквано, изведнъж. Прекалено дълго търпя да ме разиграват.