Срамът

Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното й емоционално състояние…

Лекотата, с която леля Мария Еулалия раздаваше шамари наляво надясно, както и липсата на всякакъв контрол върху апетита си подсказваха за нестабилното й емоционално състояние. Съпругът й – чичо Антонио пък никога не успя да преодолее чувството си за вина за това, че не беше успял да вкара в правия път по-малкия си син – поетът Рейналдо Фуентес.

Срамът започна да се усеща още в ранна детска възраст. Рейналдо странеше от момчетата и обичаше да играе с кукли и да разиграва измислени от самия него пиеси.

Докато детето растеше, чичо Антонио и леля Мария Еулалия трябваше да понасят шушукането на цялото село за това, че синът им бил „птиченце“, демек обратен. Не стига това, а и започна да пише стихове, някои от които бяха отпечатани в местния вестник.

На 18-ия си рожден ден Рейналдо покани приятелите си вкъщи. Съученици от лицея, градски контета и пърхащи с ветрила млади дами скоро изпълниха салона. Младежът застана до витите стълби, които водеха към втория етаж, извади красива облицована в черна кожа табакера и запали цигара. Беше толкова красив, в копринената си риза и тъмносин раиран костюм, че няколко от дамите ахнаха и моментално го пожелаха.

Когато видя сина си да пуши, пред очите на чичо Антонио стана мъгливо. Самият той не разбра как и кога стигна до сина си, хвана го за ревера и му зашлеви звучна плесница пред погледа на смаяните гости. Рейналдо спокойно остави чашата си, слезе по стълбите и напусна дома си завинаги.

Години по-късно, когато чуха вестта за смъртта на сина си, чичо Антонио и леля Мария Еулалия тайно плакаха, но публично никога не показаха скръбта си. Не присъстваха и на откриването на бюста на поета в парка Мансанарес, току до дома им и буквално до последния си дъх не спряха да гонят тълпите от младежи, дошли с цветята си, бутилките вино и китарите да му отдадат почитта си.

Личен архив
Личен архив

Големият принц

Стана сутрин. Отвори очи и видя картината със слънце на стената. Нямаше прозорец. Запали една цигара. Не пушеше. Кафе също не обичаше. Отпи първите глътки бавно…

Стана сутрин. Отвори очи и видя картината със слънце на стената. Нямаше прозорец. Запали една цигара. Не пушеше. Кафе също не обичаше. Отпи първите глътки бавно. Скоро чашата остана празна. Погледна в огледалото. След това, което видя, реши да купи пистолет за няколко убийства с цел. „Оръжие за всеки“ винаги бе наблизо. Оттам си взе бляскавия пистолет и необходимите патрони. Магазинът изчезна. Изпуши още едно Боро и с килната килърна шапка на главата и подобна походка на краката излезе. Мантията го последва през вратата, а къщата изчезна. Останаха пустинята и пущиняка.

Първо уби себе си. Оказа се лесно. Кръвта потече през дупката. Не остави писмо. Изправи се и тръгна напред. Стигна до бара. Сложи си вратовръзка за да влезе. Там гръмна двете кучки. Любимите му. И обичливите. Най. Оазисът не беше далеч. Три малки прасенца отлетяха към свинския рай. В бара похапнаха пържоли. После извади компаса, за да види последния изток. Но остави севера последен. Земята без посоки се завъртя. Пустинята порасна. Петата планина не поиска пощада. Беше поискала да види само картината. Тази със слънцето. Почивайки за малко върху срутените камъни, намери в джоба си надраскана комбинация сред хаоса. Гръмна безмилостно шестицата и джакпота офейка във времето. То, времето, в замяна докара Блейк, който, както и останалите, се телепортира за последно, преди да бъде достигнат. Животът в спираловидна осмица се помоли за последно в един храм на непозната планета. Събличайки реалността дочака края си. Годината бе 2005. Застреля и планетите. ВСИЧКИ. А спътниците се разбягаха. Слънцето от картината отвори очи. Беше останало само. Самотата го накара да заплаче. Сълзите изместиха светлината в системата.

По млечния път се моташе лисицата. Крачеше бавно, небързайки. Очакваше ставането сутрин. Пиеше млечен шейк от сламка. Носеше последните десет рози във вселената. Звездите чуха изстрелите след милион години. Пътят бе озарен от падналите рози, които оцветиха безкрайността. Лисицата изскимтя уплашено. Сви се на кълбо и зачака. После видя бляскавия пистолет. След това и принца. Тогава разбра целта. Невидимото беше станало видимо. Те тръгнаха.

Големият принц
© Basso Pomade

Кашик бърн

Тарльо и Сърцето излязоха от артелната щастливо усмихнати – единият хванал палка шпек и самун селски хляб, а другият щайга с домати. Спогледаха се и се разхилиха…

Тарльо и Сърцето излязоха от артелната щастливо усмихнати – единият хванал палка шпек и самун селски хляб, а другият щайга с домати. Спогледаха се и се разхилиха.

Сърцето погледна Тарльо в очите – радваше се, че има истински приятел, макар и слабак като него. Седнаха на ниската ограда и захапаха по един домат, който моментално потече по брадите им. Сърцето извади нож и наряза няколко дебели парчета салам, по които веднага избиха капчици мас, от жегата.

Нахраниха се набързо и усетиха, че са прекалили. Нямаше какво да правят с толкова храна, а и нямаше къде да я държат.

– В пустинята Сахара… – запя Тарльо.
– Със своятааа камила… – допълни Сърцето.
– Си мисля аз за тее-бее Милааа – завършиха заедно и гласовете им се отразиха в бялата варосана стена.
– А сега какво?
– Дай да намерим по цигара.

Няколко часа по-късно бяха седнали на покрива на лавката. Беше събота и успяха да изръсят почти цял пакет цигари от войниците, които имаха свиждане. Изтегнати на топлия покрив мързеливо наблюдаваха как вятърът носи листата по плаца.

– Ей, Василев, я изкарай „Радка пиратка“ – провикна се Тарльо.

Циганинът Василев хич не беше в настроение и засвири с кларинета най-тъжната и протяжна „Радка – пиратка“ чувана някога. В далечината двама войници излизаха през портала.