Побеснялата хрътка, еп. 2

Днес в двореца една от ловните хрътки побесня. Така и не стана ясно какво й стана, дали заек я е ухапал или някоя друга горска гад, но малко след като Щраус и ловната дружина се прибраха започна да вие, да тича в кръг и да си гони опашката.

Днес в двореца една от ловните хрътки побесня. Така и не стана ясно какво й стана, дали заек я е ухапал или някоя друга горска гад, но малко след като Щраус и ловната дружина се прибраха започна да вие, да тича в кръг и да си гони опашката. Щяха да я застрелят още тогава, но Щраус помоли да изчакат до сутринта и тогава да преценят състоянието й.

Едва ли някой, дори самият Щраус, би отделил повече внимание на случката, ако не беше зловещото безпокойство, обхванало всички ни малко след залез слънце. Воят на кучето стана нетърпим и заглуши вечерния оркестър, който по това време все още репетираше на двора. В името на спокойствието и доброто храносмилане заповядах на двама от слугите да отидат и да го застрелят.

Какво ли не бе обаче учудването на всички, когато по време на вечерята побеснелият пес връхлетя обсебен в залата, прекоси я по цялата й дължина, поваляйки чаши, подноси и слуги и скочи право през стъклата на последния от западните прозорци, този който водеше навън, извън границите на двореца.

– То избра свободата – проплака контеса ди Гонфалониери.

Нещо като обща въздишка на облекчение премина през огромната, отрупана с храна маса. Слугите се захванаха да чистят стъклата и никой в този момент не разбра, че кучето, в шеметното си бягство бе успяло да ухапе една от придворните дами, 19 годишната Вийет, дъщеря на ерцхерцога на Ингелщадт – Людовик. От уплаха и учудване тя не издаде и звук, само набързо погледна изпод фустите си, за да види двете малки червени дупки от задната страна на бедрото си.

/следва продължение/

Татуировка куче

Скуката и фактът, че от един час не знаех как да те заговоря ме подтикнаха към тези глупави фантазии, за това как си умряла и колко ми е мъчно за теб…

Татуировка куче
© Ванда

Скуката и фактът, че от един час не знаех как да те заговоря ме подтикнаха към тези глупави фантазии, за това как си умряла и колко ми е мъчно за теб. Сетих се как веднъж ти обещах, че ако умреш преди мен ще си татуирам на гърдите куче с панделка и надпис: NEVER FORGET.

– Хубаво, но нека да е черно, проскубано и еднооко! – допълни ти и дори започна да се въодушевяваш – И добави и името ми, но не истинското, а артистичното ми циганско име на гадателка: ПЛАМИНА!

За момент доби такъв вид, сякаш вече нямаш търпение да умреш, за да видиш дали в действителност ще изпълня обещанието си. Така и не се научи да ми вярваш, но не ти се сърдя – и аз не се научих да те лъжа.

Излязох умислен от офиса и седнах на една пейка край гьолчето, където в по-хубавите дни сядахме да изядем по сандвич, да си поприказваме и да се посмеем. Свалих си тениската и я хвърлих настрани. До пейката открих откъснато клонче и с него опитах да надраскам лицето ти върху прахта. Получи се някаква смехотворна пародия.

– Забравил съм лицето ти! – изкрещях със все сила и се проснах на земята, за да целуна пясъчната извивка, твоите устни. Заплаках. Наоколо се разхождаха служители от околните сгради и ме гледаха озадачено.

Сега вече знам, че с нищо не ми бяха виновни, но в онзи момент внезапно ме обля вълна от омраза към всички тези лигави мижитурки в изгладени ризки. Без да се замисля бих заменил всеки един от техните дребни, безмислени и изплетени от компромиси и лицемерие животчета за само още пет вълшебни, истински и неповторими минутки с теб. Изръмжах от злоба и със свиреп лай се нахвърлих върху този, който беше най-близо до мен. Успях да ухапя поне четирима, преди да ме свалят на земята и да изгубя съзнание.

Срещата

„Не те харесвам с червило, не те харесвам без червило” беше припевът на първия ни голям хит. Въртяха го всички радиостанции в страната…

„Не те харесвам с червило, не те харесвам без червило” беше припевът на първия ни голям хит. Въртяха го всички радиостанции в страната. Имахме куп примамливи предложения от акулите в бизнеса, а ние нехаехме. Излежавахме се по цял ден на плажа. Кожата ни изпръхваше от силното януарско слънце и болеше от всяка песъчинка. Веднъж си донесохме топка да играем волейбол, но я дадохме на едно запъхтяно от жегата куче, което я понесе към водата и повече не видяхме нито кучето, нито топката. После се търкаляхме отново цял ден по пясъка и подвиквахме на въображаемата си публика: „Не ви харесваме с червило!”

По-късно, малко преди да се стъмни,  Джо и Иън си тръгнаха. Аз останах, загледана в океана, защото ми се стори, че виждам кучето, което ни отнесе топката. Сякаш беше яхнало кучешки сърф, но нещо му пречеше да се задържи. Вълните го обгръщаха, то махаше нелепо с ръце. Ръце? Ръце! Беше човек и се давеше. Бързо се хвърлих във водата, хванах мини-сърфа, в който се беше вкопчил мини-човек и го издърпах. Беше висок колкото 3-годишно дете, но с фигура на зрял мъж. Не знаех как да му окажа помощ, току-виж му счупя нещо – толкова беше к р е х ъ к. Сложих го на пясъка. След малко отвори очи, надигна се и изплю на пресекулки водата, с която се беше нагълтал. Погледна ме внимателно и каза: „Всяко безумие има своята логика.” Мълчах, втренчена в него. „Искам да кажа, благодаря, че ме спасихте”, допълни той и стана. Подаде ми ръка. „Разчитам на Вашата дискретност – не бива да споделяте никому, че сте ме видели. Казвам се Йоста Берлинг и съм джудже от Цвергберг. Избягваме контакти с човешкия свят, затова Ви моля, никому, наистина никому не казвайте.” „Джудже. От Цвергберг.” – повторих аз. „Абсолютно точно, госпожице.” – потвърди той.

Останахме до късно вечерта на плажа. Йоста ми разказа за Декларацията за Невидимост, живота в Цвергберг и мисията му да наблюдава човешкия спорт. Оплака се от легендите за джуджетата в света ни. „Никой от нас не ходи със сплъстена брада и чук в ръка”, сви устни той. „Нито пък живеем под земята“. Не само, че вярвах на всяка негова дума, но и нищо не ме учудваше. Гласът му беше мек. Невероятно добре се справяше с австралийския ни акцент. „Учил съм човешка литература в Дуорфбъро” – каза не без известна гордост, когато го похвалих. Накрая му дадох обет да мълча. Пък и кой ли щеше да ми повярва? Толкова се бяхме вживели в ролята на секс-рокендрол-сърф-банда, че каквото и да разкажех, щеше да мине за позьорство пред пресата . Обаче оттогава насам, когато някое радио пуска първия ни хит, винаги се сещам за джуджетата.

Трябва да съм доста пияна да ви разказвам всичко това. Не ми вярвате, надявам се…