„Не те харесвам с червило, не те харесвам без червило” беше припевът на първия ни голям хит. Въртяха го всички радиостанции в страната. Имахме куп примамливи предложения от акулите в бизнеса, а ние нехаехме. Излежавахме се по цял ден на плажа. Кожата ни изпръхваше от силното януарско слънце и болеше от всяка песъчинка. Веднъж си донесохме топка да играем волейбол, но я дадохме на едно запъхтяно от жегата куче, което я понесе към водата и повече не видяхме нито кучето, нито топката. После се търкаляхме отново цял ден по пясъка и подвиквахме на въображаемата си публика: „Не ви харесваме с червило!”

По-късно, малко преди да се стъмни,  Джо и Иън си тръгнаха. Аз останах, загледана в океана, защото ми се стори, че виждам кучето, което ни отнесе топката. Сякаш беше яхнало кучешки сърф, но нещо му пречеше да се задържи. Вълните го обгръщаха, то махаше нелепо с ръце. Ръце? Ръце! Беше човек и се давеше. Бързо се хвърлих във водата, хванах мини-сърфа, в който се беше вкопчил мини-човек и го издърпах. Беше висок колкото 3-годишно дете, но с фигура на зрял мъж. Не знаех как да му окажа помощ, току-виж му счупя нещо – толкова беше к р е х ъ к. Сложих го на пясъка. След малко отвори очи, надигна се и изплю на пресекулки водата, с която се беше нагълтал. Погледна ме внимателно и каза: „Всяко безумие има своята логика.” Мълчах, втренчена в него. „Искам да кажа, благодаря, че ме спасихте”, допълни той и стана. Подаде ми ръка. „Разчитам на Вашата дискретност – не бива да споделяте никому, че сте ме видели. Казвам се Йоста Берлинг и съм джудже от Цвергберг. Избягваме контакти с човешкия свят, затова Ви моля, никому, наистина никому не казвайте.” „Джудже. От Цвергберг.” – повторих аз. „Абсолютно точно, госпожице.” – потвърди той.

Останахме до късно вечерта на плажа. Йоста ми разказа за Декларацията за Невидимост, живота в Цвергберг и мисията му да наблюдава човешкия спорт. Оплака се от легендите за джуджетата в света ни. „Никой от нас не ходи със сплъстена брада и чук в ръка”, сви устни той. „Нито пък живеем под земята“. Не само, че вярвах на всяка негова дума, но и нищо не ме учудваше. Гласът му беше мек. Невероятно добре се справяше с австралийския ни акцент. „Учил съм човешка литература в Дуорфбъро” – каза не без известна гордост, когато го похвалих. Накрая му дадох обет да мълча. Пък и кой ли щеше да ми повярва? Толкова се бяхме вживели в ролята на секс-рокендрол-сърф-банда, че каквото и да разкажех, щеше да мине за позьорство пред пресата . Обаче оттогава насам, когато някое радио пуска първия ни хит, винаги се сещам за джуджетата.

Трябва да съм доста пияна да ви разказвам всичко това. Не ми вярвате, надявам се…


Още несвързани истории

Провалената почивка

Не обичам да спя, докато нещо докосва носа ми, затова, когато умрях и ме сложиха в такъв ужасно тесен ковчег направо побеснях...

Дочети си

Обяд в Ла Палма

Ла Палма е малко семейно ресторантче, потулено между големи модни магазини с пластмасови манекенки в прескъпи рокли - последна мода. Храната е ужасно евтина и много вкусна. Карибска...

Дочети си

История на ухото

Набираме се с всичка сила, малко приплъзваме по завоите, но никой не пада. Още малко и ще стигнем до вратата. Отваря се навътре...

Дочети си

Рождените дни

Има някои основни принципи, които според мен са важни в живота и помагат в отношението с хората...

Дочети си


Privacy Preference Center