Печката се промъкна още по-близо до него. Изгледа я продължително. После отмести поглед. Зазяпа се в крака на леглото; изглеждаше му устойчив. Неподлежащ на структурни промени. Опитваше се да си спомни дали пълзенето на печката в посока към него е в реда на нещата. Или да си представи дали би било, в случай, че нещата бяха наред.

Но пък така му беше по-топло, а това го успокои.

Няма как нещата да са едновременно успокояващи и страшни.

Замисли се за реакцията си. За втренчването в нещата, които бяха необясними. За липсата на реакция. Беше загубил учудването си, откакто загуби по-голямата част от спомените си – нямаше сили да се учудва на всичко, а нямаше сетиво, с което да отсее странното от естественото. Беше му останало единствено смътното усещане, че предметите трябва да си стоят неподвижно, докато не ги премести той самият.

Спомените му изглежда не бяха съвсем изчезнали. Усещаше се сякаш паметта му беше разместена – всичко си беше там, просто не знаеше как да се ориентира. Чудеше се дали ще успее после да възстанови някаква поне подредба.

Постепенно губеше понятие за памет.

Изплува от замислянето си и проследи къде се беше закачил погледът му. Кракът на леглото упражняваше такъв силен натиск върху пода, че го беше огънал. Как така леглото беше тежко само от едната страна? Втренчи се в пода. Или пък той беше омекнал? Наведе се и го пипна. Всичко си му беше наред. Подуши пръстите си. Реши да не ги гледа, защото не знаеше дали погледът му не предизвиква промените – печката беше започнала да се приближава към него откакто се беше зазяпал в копчето ѝ.

Погледна го пак. Голямо и червено. „I / O”, му каза копчето.

Затвори очи и вдиша дълбоко. Копчетата по принцип си мълчат.

После бързо ги отвори – когато беше със затворени очи, всъщност гледаше вътрешната страна на клепачите. Искаше поне в клепачите да е сигурен.