Ивчо на спирката

Явно току що бе минал рейсът, защото когато Лена пристигна на спирката нямаше никой. После дойде един младеж с широко черно яке и светли гуменки. Не я погледна нито веднъж, просто застана там и заби поглед някъде напред. Лека-полека започнаха да пристигат и други хора и спирката се понапълни.

Времето минаваше, а рейсът все не идваше. Лена скучаеше. Гледаше ту наляво, ту надясно, разглеждаше лицата на хората, после безрадостния пейзаж зад себе си, а накрая протягаше врат напред, само за да се увери, че рейсът все така не идва.

Бяха минали вече десет или петнадесет минути, откакто бе дошла. Момчето с якето си стоеше все така неподвижно, очевидно потънало в собствените си мисли. Гледаше напред с налудничав, изцъклен поглед, а по устните му бе замръзнала едва доловима усмивка. Най-накрая рейсът се показа в далечината и хората се раздвижиха в търсене на по-добра позиция за атакуване на вратите. Лена реши да изчака първоначалния щурм и да влезе след останалите.

– Ще те спечеля, Мария. – чу до себе си висок и ясен глас.

Момчето все така гледаше в една точка и се усмихваше. Едва ли друг освен Лена чу какво казва. Рейсът отвори врати и тълпата се втурна на абордаж.