– Да се обадим в полицията! – предложи млада дама по чехли. Мнозинството я изгледа със съжаление.
– И какво ще направят те? Ще дойдат и какво?! – подигра ѝ се портиерът.
– Нищо. Точно както миналия път – нищо, нищичко. – додаде котаракът от първи етаж. И си влезе.
– Все пак трябва да направим нещо, не мислите ли? – заинати се дамата.
– Ми направете нещо! – нечии нерви не издържаха. – Хайде, давайте, да не Ви спираме??
– Така е, никой не Ви спира. – пак портиерът.
– Идете им кажете, обадете се, нали всичко знаете! – леля ми се включи.
– Тъпачка! – вметнах аз.
– Шшт! Не така! Още е рано! – скастри ме чичо.
– Сори. – и аз се прибрах, но продължих да слушам.
– Ми не знам! – разхлипа се дамата. – Не може да го оставим така да лежи тук.
– Да го нахраним? – предложи хахото от втори етаж, дето живее под наем, а се бави с вноските.
– Той е заспал, а не огладнял! – озъби му се хазяинът. – Знаех, че си глупав, но чак пък токова!
– Е, хайде сега, хайде сега… – заувърта хахото.
– Ето, нека се завие! – непознат свали шала си.
– Някои наистина не си знаят парите. – прошепна леля на чичо.
– Абе знаеш ги какви са… – опита се да бъде сговорчив той.
– Вижте, вижте! Сменя си цвета! – едно момиченце събуди приспаното множество.
– Наистина! Порозовява! – дамата се оживи. Воден от любопитство се показах отново. Прави бяха!