Гибралтар

Йовко разбира, че спокойствие няма и няма да има и се хваща за главата. Евангелистите го наобикалят, междувременно един от тях подпира внимателно трите вкаменени сладнеца до стената на станцията, за да не пречат. Главатарят им го заговаря:

– Кажи, братко, защо за Бога си в гората по това време? Не видя ли знака по-надолу?

Някаква здрава мисъл се появява в Йовковата глава и той решава да не отговаря, да не поглежда, да си събере нещата – без ябълките, да забрави всичко и да се омете възможно най-далече от всяка жива душа. Речено-сторено. Под напевите, предупрежденията и откровените предизвикателства на евангелистите, младият момък се изнася с бързи крачки към най-непроходимите и както си мисли, най-ненаселени части на гората.

Скоро отново е тихо. Мракът се промушва между дърветата,като мъгла. Йовко решава да бивакува до един шипков храст, където е малко по-широко и може да си опъне чувала и да напали огън. Скалъпва огнище между себе си и храста – по-добре е да се изгориш насън, отколкото да се убодеш – и сяда. Вади от раницата нещо, увито във вестник, разопакова го и го изяжда с ножа. Пушките са до него, сит е, усеща се спокен и сигурен. За да е пълно удовлетворението му си пуска транзисторчето.

Три часа по-късно батериите свършват. Отегчен от плиткия вътрешен диалог, който е водил досега и поуморен от тишината наоколо, Йовко решава, че няма защо да будува повече и се приготвя да заспи. Изпикава се върху жарта, прибира отпадъците в една найлонова торбичка и се събува. Чувалът му е позатоплен и поомирисан от огъня и Йовко с блаженството се навира в него. Заспива.

(следва продължение)