Пропуснати ползи

Аз съм малък човек, дет се вика — кинта и двайсет. Краката ми — къси и малки. Гърдите ми — две шепи. Всичко е малко и късо при мен.

Понякога идвам на гарата, за да погледам дали ще дойдеш. Не тая големи надежди и все пак внимавам. Чакам, докато си тръгне последния човек, оглеждам се да не се разминем случайно, скачам, викам или свиря на тръба. Теб обикновено те няма, но аз никога не съм прекалено разочарован. Само мъничко, много малко.

Паметта ми също е много къса. През лятото вярвам, че ще бъде вечно топло. От време на време през ума ми преминава по някой образ, например замръзнала локва, но приемам, че съм го сънувал в някой от кошмарите си. През зимата пък си мисля, че няма начин слънцето да грее и да е топло. Вечер се завивам с по няколко ката и се надявам да свикна.

Също така, когато бяхме заедно ми се струваше, че не мога да живея без теб. Не помнех какво е било преди теб, какво съм правил, как съм живял. Сега пък е точно обратното — не вярвам някога да си съществувала, най-вероятно и теб те сънувам, но малко по-често и затова ходя до гарата понякога, защото започнах да се чудя, макар и малко, много мъничко.