Семейна драма

Живяла някога една магьосница…

[vc_row][vc_column][vc_column_text]Живяла някога една магьосница. Тя имала трима сина, които много се обичали. Но майка им не им се доверявала и все си мислела, че те ще й откраднат силата…

Herr Makarenko и критическият реализъм у Братя Грим[/vc_column_text][vc_single_image image=“6944″ img_size=“full“][/vc_column][/vc_row]

Денят

Нещастник, западнал и телом и духом

[vc_row][vc_column][vc_column_text]Денят се изкарва как да е, ала вечерите са тежки, защото впечатлението, че интелигентността ти пресъхва е толкова мъчително, та се възприемаш като нещастник, западнал и телом и духом.

Herr Makarenko държеше малък сувенирен компас в горното чекмедже на бюрото си. Понякога стрелката сочеше Стриндберг.

[/vc_column_text][vc_single_image image=“8217″ img_size=“full“][/vc_column][/vc_row]

2020

Освен обичайните сметки видя и един син правителствен плик…

Хер Макаренко се чуди дълго дали да отвори очи тази сутрин. Беше се научил да прави всичко със затворени очи, не искаше да го влачат за свидетел за всяка глупост. Все пак ги отвори.

От тавана го гледаше камера, също като вчера. Изплези й се наум и стана. Отиде до вратата да прибере пощата. Освен обичайните сметки видя и един син правителствен плик. Отвори го и леко се сепна – имаше 36 часа да смени името си.

Censorship
®

Редукция на дедукцията

За какво ви служи солта? — попита го владетелят.

— За какво ви служи солта? — попита го владетелят.

— С разрешение на ваше височество слагам солта на опашките на избягалите затворници и след това ги хващам в мрежата за пеперуди.

Владетелят въздъхна:

— Страхувам се, че този път солта няма да ви послужи. Избягалите затворници нямат опашки.

Herr Makarenko беше чел „Приключенията на Лукчо“ и преди, но ситуацията го заинтригува…

— Случаят е много тежък — забеляза строго мистер Морков. — Как ще ги заловя, щом нямат опашки? Къде ще сложа солта? С разрешение на ваше височество не биваше да позволите на затворниците да избягат. Или преди да ги оставите да избягат, трябваше да им закачите опашки, та после лесно да се ловят.

— Виждал съм на кино — се намеси придворният лимон, за който ви казах по-рано — понякога да залавят бегълците, като им слагат сол не на опашките, а на главата.

— Това е отживяла система! — отвърна с презрение мистер Морков.

— Това е една много, много отживяла система! — повтори Дръж.

Да, с това твърдение Herr Makarenko беше напълно съгласен.

Редукция на дедукцията

Цареше мрак, улицата беше безлюдна

Човекът се е разхождал в нощ без знамения — тя безразборно му е предлагала еднообразните си дарове и той не е пробирал измежду тях.

Herr Makarenko стоеше на тротоара под падащия сняг. От няколко дни насам имаше безмилостна нужда да проумее живота и беше пуснал за това обява. Сега чакаше.

Дойде само един човек, Сартър. Herr Makarenko му подаде ръка без да сваля ръкавицата и двамата влязоха да изпият по едно.

Когато живееш, нищо не се случва. Декорът се променя, хора влизат и излизат и толкова. Никога няма начало. Ни в клин, ни в ръкав дни се наслагват към дните — безкрайна и монотонна аритметика. От време на време пристъпваш към частичен сбор и си казваш: пътувам от три години, от три години съм в Бувил. Край също няма — никога не напускаш отведнъж жена, приятел, град. Пък и всичко си прилича — Шанхай, Москва, Алжир само за две седмици се уеднаквяват. На момента — от дъжд на вятър — си правиш равносметка, установяваш, че си се оплел с някоя жена, че си се забъркал в някаква каша. Това трае колкото мълния. Сетне ходът се възобновява, отново започваш да събираш часове и дни. Понеделник, вторник, сряда. Април, май, юни. 1924, 1925, 1926.

Ето какво е да живееш. Когато разправяш живота си обаче, всичко се променя, макар промяната да остава незабелязана: доказателството е, че хората казват: „истинска история“. Като че ли може да има истински истории; събитията настъпват в един ред, а ние ги предаваме в обратния. Уж започваш отначало: „Беше хубава есенна вечер през 1922 година. Работех като писар при нотариус в Марон.“ Всъщност си започнал от края. Той е тук, незримо присъствие, което придава на няколкото думи тържественост и стойност на начало. „Разхождах се и неусетно излязох от селото, умислен за паричните си затруднения.“ Взето в прекия смисъл, изречението говори, че човекът е вглъбен, унил, че изобщо не му е до приключения и е изпаднал тъкмо в онова настроение, при което подминаваш събитията, без да им обръщаш внимание. Но краят е налице и преобразява всичко. За нас този човек вече е герой на историята. Неговото униние, паричните му затруднения са далеч по-важни от нашите, те сякаш са озарени от светлината на бъдните страсти. И разказът продължава наопаки — миговете са престанали да се трупат наслуки един връз друг, те са всмукани от края на историята — той ги притегля, а всеки от тях на свой ред притегля предшестващия го миг „Цареше мрак, улицата беше безлюдна.“ Фразата с подхвърлена небрежно, изглежда ненужна, но ние не се подлъгваме и я скътваме в съзнанието си — тя дава сведение, чиято стойност впоследствие ще проумеем. Така у нас се създава чувството, че героят е възприел като поличби и оброци подробностите от въпросната нощ или пък че само онези, които са били равнозначни на обещания, са стигнали до него и той е останал сляп и глух за всичко, невещаещо приключение. Забравям, че бъдещето все още е липсвало: човекът се е разхождал в нощ без знамения — тя безразборно му е предлагала еднообразните си дарове и той не е пробирал измежду тях.

Разпознаваем

Вашият приятел лесно може да се опише…

Herr Makarenko се сети, че трябва да става рано и след като нави будилника, се върна към книгата:

„— Вашият приятел лесно може да се опише — отговори служителката. — Той е стар, як и красив, с побеляла коса и белег от сабя на лицето. Такава личност не може да не се разпознае.“

Да… Време беше Herr Makarenko да започне да пише автобиографията си. Книгата се казваше „Нови 1001 нощ“, а авторът е личност, която също всеки не може да не разпознае

Неосъзнати тайни и зли влияния

Пъстърва се лови с ръце

Два откъса от книги на Хайнлайн, които Herr Makarenko така и не успя да свърже логически:

„Ако бъде заловен, човек не може да издрънка тайните, в които не е посветен; нито упойващите вещества, нито мъчението, нито промиването на мозъка, нито безкрайното принудително безсъние могат да изтръгнат онова, което не му е известно… От тези съображения на нас ни съобщаваха само сведенията, които трябваше да знаем с тактическа цел.“

„Пъстърва се лови с ръце, като най-напред се спечели нейното доверие, а после се злоупотреби с него.“

Owl

Цената на успеха

Изминаха дни, седмици…

Беше тиха есенна вечер. Съседите още не се бяха прибрали и Herr Makarenko реши да почете на спокойствие. Седна до камината, разгърна „Без дом“ на Ектор Мало, намери докъде беше стигнал и зачете…

Изминаха дни, седмици и от време на време пристигаха писма, във всяко от които се искаха нови пари. В последното, по-настойчиво от другите, пишеше, че ако няма вече пари, ще трябва да продаде кравата, за да се набавят.

Още първите няколко изречения го накараха да се замисли. Herr Makarenko остави книгата в камината, обу си ботушите и излезе на балкона да погледа обрулените от вятъра листа по тротоара.

Confusion of Tongues
© Gustave Doré

Рицар

Пузирьов покани Алексей Алексеевич в едно кафене, почерпи го с истинско кафе и дъвчейки баничка, му заразправя за някаква оплетена работа. Алексей Алексеевич разбра само това, че и той трябва да направи нещо, за да получава от Пузирьов скъпоценни хранителни продукти.

Днес Хер Макаренко ще ви запознае с една класика в жанра „Класика“ от обичания от него Даниил Хармс. Поводът е уместен, времето – мъгливо.

Алексей Алексеевич Алексеев беше истински рицар. Така например веднъж, като видя от трамвая как една дама се спъна в бордюра и изпусна стъкления абажур за настолна лампа, който тутакси се счупи, Алексей Алексеевич в желанието си да помогне на тази дама реши да се пожертва, скочи от трамвая в движение, падна и си разцепи муцуната в един камък. Друг път, като видя как, докато прескачаше оградата, една дама си закачи полата за пирон и не можеше да помръдне ни напред, ни назад, Алексей Алексеевич така се разтревожи, че от вълнение си изби с език два предни зъба. С една дума, Алексей Алексеевич беше истински рицар, при това не само спрямо дамите. С изумителна лекота той можеше да пожертва живота си за Вярата, за Царя и Отечеството, което и доказа през 14-а година, в началото на германската война, когато с вик „За Родината“ се хвърли от прозореца на третия етаж. Остана жив по някакво чудо, като се отърва с незначителни контузии, и като изключително ревностен патриот скоро след това беше изпратен на фронта.

На фронта Алексей Алексеевич се отличи с небивало възвишени чувства и всеки път, докато произнасяше думите знаме, фанфари или дори само еполети, по лицето му пробягваше сълза на умиление.

През 16-а година той беше ранен в слабините и отзован от фронта.

Като инвалид I група Алексей Алексеевич беше пенсиониран и се възползва от свободното си време, за да излее на хартия патриотичните си чувства.

Веднъж, докато си говореше с Константин Лебедев, Алексей Алексеевич изрече любимата си фраза: „Пострадах за родината и загубих мъжествеността си, но съществувам поради силата на убеждението на своето задно подсъзнание.“

— Глупак! — рече Константин Лебедев. — Най-голяма услуга на страната може да направи само ЛИБЕРАЛЪТ.

Необяснимо защо тези думи се загнездиха дълбоко в душата на Алексей Алексеевич и ето че през 17-а година той вече се наричаше либерал, пострадал с мъжките си атрибути за отечеството.

Алексей Алексеевич прие революцията с възторг, макар че беше лишен даже от пенсия. Известно време Константин Лебедев го снабдяваше с тръстикова захар, шоколад, консервирана сланина и булгур. Но когато Константин Лебедев изведнъж изчезна в неизвестна посока, на Алексей Алексеевич му се наложи да излезе на улицата и да проси милостиня. Отначало Алексей Алексеевич протягаше ръка и казваше: „Дайте, за Бога, на пострадалия с мъжкото си достойнство за отечеството.“ Но това нямаше успех. Тогава той смени думата „отечество“ с думата „революция“. Но и това нямаше успех. Тогава Алексей Алексеевич съчини революционна песен и щом видеше на улицата човек, способен според него да даде милостиня, правеше стъпка напред и с гордо вдигната глава запяваше:

На барикадите
ний всички ще излезем!
За свободата
ще осакатеем и умрем!

И буйно, по полски потропвайки с ток, Алексей Алексеевич протягаше шапка и казваше: „Дайте милостиня, за Бога.“ Това помагаше и той рядко оставаше гладен.

Всичко вървеше добре, но ето че през 22-ра година Алексей Алексеевич се запозна с някой си Иван Иванович Пузирьов, който търгуваше с олио на Сенния пазар. Пузирьов покани Алексей Алексеевич в едно кафене, почерпи го с истинско кафе и дъвчейки баничка, му заразправя за някаква оплетена работа. Алексей Алексеевич разбра само това, че и той трябва да направи нещо, за да получава от Пузирьов скъпоценни хранителни продукти. Алексей Алексеевич се съгласи и Пузирьов веднага, един вид като поощрение, му напъха под масата две пакетчета чай и кутия цигари „Раджа“.

От този ден Алексей Алексеевич всяка сутрин отиваше на пазара при Пузирьов, получаваше от него някакви документи с нечетливи подписи и безброй печати, вземаше си шейната, ако беше зима, или ръчната си количка, ако беше лято, и потегляше според указанията на Пузирьов към разни учреждения. Там показваше документите и получаваше някакви сандъци, които натоварваше на шейната или количката си и вечерта доставяше в жилището на Пузирьов.

Но веднъж, докато Алексей Алексеевич влачеше шейната си към дома на Пузирьов, към него се приближиха двама души, единият от които с военен шинел, и го попитаха: „Вие сте Алексеев, нали?“ След това качиха Алексей Алексеевич в автомобил и го закараха в затвора.

Алексей Алексеевич не разбра нищо от разпитите и през цялото време повтаряше, че е пострадал за революционната родина. Въпреки това беше осъден на десет години заточение в северните части на родината. Като се върна през 28-а в Ленинград, Алексей Алексеевич се захвана с предишния си занаят. Застанал на ъгъла на булевард „Володарски“, той гордо вдигна глава, потропна с ток и запя:

На барикадите
ний всички ще излезем!
За свободата
ще осакатеем и умрем!

Но още преди да го допее за втори път, беше откаран в закрит автомобил някъде по посока на Адмиралтейството. Повече не го видяха.

Та това е кратката повест за живота на доблестния рицар и патриот Алексей Алексеевич Алексеев.

Няма основания, нали?

Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо — и ще ти мине.

Пред мен са тъжните очи на бай Иван Матричаря, който казваше: „Когато те боли, започни да правиш нещо с ръцете си, опитай се да създаваш нещо — и ще ти мине.“

Още чувам алтовия глас на Юлия, която ми повтаря: „Това, че някой е подлец и отрепка, не е основание и ние да постъпваме така!“

Виждам лицата на студентите от бригадата при Мальовица, когато ме питаха: „Как съчетавате убежденията си с привилегиите, които ползувате?“

И сатиричното лице на Радой: „Човек за човека е брат — разбра ли бе, гад!“

И налудното изражение на бившия старши лейтенант Б., който плачеше пред мен: „Ти убивал ли си вързан човек? Какво знаеш ти!“

И Христо, който казваше, че единственият начин да се противопоставиш е като при всеки повод обявяваш публично позицията си…

И срещата с момичетата-проститутки, събрани за морален разговор в Дирекцията на милицията: „Че то тялото, другарю, не е най-важното, нали?“

Илия Бешков
© Илия Бешков

Herr Makarenko прелиства Георги Марков и се възхищава на Илия Бешков