Проблем с часовников механизъм

Уилфредо завъртя внимателно ключа и едва натискайки дръжката на вратата влезе в тъмния апартамент. Минаваше три часа и Хулия най-вероятно отдавна си бе легнала…

Уилфредо завъртя внимателно ключа и едва натискайки дръжката на вратата влезе в тъмния апартамент. Минаваше три часа и Хулия най-вероятно отдавна си бе легнала. Не беше пил много, не повече от три-четири питиета, плюс онези фантастични шотове текила с портокал и канела. Чувстваше се добре. Лекото пищене в ушите и чувството, че е самотен и нежелан бяха нещо обичайно и нямаха отношение към изпития алкохол.

Уилфредо влезе почти безшумно в спалнята и се промъкна до леглото. Обзе го нов екзистенциален прилив на паника. Защо тези няколко часа на еуфория в бара, часове на ожесточено крещене и танци, не можеха да продължат вечно? Защо всичко хубаво в живота след миг изчезва и се превръща в объркан спомен?

Както беше с дрехите, Уилфредо се шмугна до Хулия и я прегърна. Ръцете му намериха гърдите й, заспали и меки и загърбвайки мрачните си мисли започна да я целува по раменете и врата. Внезапният пристъп на страст продължи около минута, но съпругата му така и не даде признаци на живот. Отчаян, Уилфредо се изправи и седна на ръба на леглото. Вдигна едната й ръка, задържа я за кратко във въздуха и после я пусна. Ръката тупна глухо върху матрака.

– Безчувствена, студена кучка – промърмори Улфредо и задърпа вратовръзката си.

Приказка за последните ожарени крадци в пластмасовия свят

Настане нощта в Антимово и трийсетицата изгрява. Звездите обсипват синята постеля. Гората шумно шумата измита. И вятърът за туй помага…

Настане нощта в Антимово и трийсетицата изгрява. Звездите обсипват синята постеля. Гората шумно шумата измита. И вятърът за туй помага. Музика се чува тиха. Плямпането пък е високо. Лампи зад перденцата светят. Ханът „Балкан“ това е. Надпис зеленонеонен „Отворено за отворковци“. Вратата се отваря. 7 маси, 17 стола. Барът е един. И влизат двама. А раницата е една и тежка. Свободните столове остават 5.

– Мануш, сега е твой ред да почерпиш. Последната луна бе моя. А днешната е толкова красива. Не я пропускай. Макар и циганин, ще пия ром.

– Разбира се, Яшаре. Но друга ми е жаждата. Барман, сипи по два вангога. И един за теб. Побързай. Работа ни чака. Нощта е кратка. Поезия изпила е небето.

Поръчката бързо се изпива. Донесена е. Вратата се отваря. Музиката се заслушва. Тъга обзема двата стола. Ханът с очите-прозроци последен ги вижда. Нощта ги загубва. Пътят, който води натам е красив.

Едно към едно

Насиниха ми окото днес. Без да искам беше!

Насиниха ми окото днес. Без да искам беше!

Криво ми е от сутринта още. Криво и самотно. Агент Зелка12 се появи в мрежата в 1, явно беше спал до 1 без 5, писа ми на бегом съобщение, че отива до следствието, не ми даде време дори да му се разсърдя („за едно сърдене ли нямаш време дори, ебаси и агента!”), и ме остави да се оправям сам с цялата каша.

А кашата е пълна. Кривото го споменахме вече, стомахът ми скърца, трябва тепърва да отговарям на 7 писма, 5 смса и 3 бележки, да пратя на шефовете отчет за дейността си в Чужбина, да уча езици, да пазарувам чушки и да ходя да пия едно. През седмицата ни дават да пием само по едно, на крак при това (другият крак не бива да докосва пода); през уикенда може и по пет-шест, стига в понеделник да не се будим пияни, щото тогава ставаме прекалено параноични, а и се случва да не можем да си спомним паролите.

Добре. Едно по едно! Стомахът. Седемте писма. Отчетът. Езиците. Чушките. Едното.

Едното. Всичко е ясно – ще започна от него, останалото само ще се нареди. Няма с кого, значи сам. „Едното” почти не го усещам. И още едно да изпия, никой няма да забележи. А и езиците по-лесно вървят след това. Нали? Докато можеш да стоиш на един крак, всичко е наред.

Едно по едно. Вече не мога да пиша смси, независимо на кой език. (А и тоя гаден тъчскрийн! Друго си беше с копчетата преди, до четвъртото малко нямах проблеми.) Зелка12 още не се е върнал да ми се скара и да ми напише отчета вместо мен. Ебаси и агента, да няма кой да ми се скара дори! Скучно ми е. Я да ходя да се видя със съседите!

Едно по едно. Това ще свърши зле.

Едно по едно. „Всички ме гледат, тъй като аз съм с белезници, арестант”. Леле, к’во стана, копеле, к’во стана! Не е ясно къде съм. С белезници съм. Мамка му. Значи съм в ареста? Върти ме, не виждам добре. Май някой отключва вратата. Пак губя съзнание.

Зелка12 ми говори нещо, ама май по-скоро си мърмори под носа, отколкото да очаква да го чувам. Не мога да фокусирам думите. Вкъщи сме. Опитвам се да стана.

– Нененене. Стой си в леглото.
– Ааааа лошо ми е… ооох…
– Споко, лежи си. След час-два ще си по-добре.
– Абе.. чакай малко… аз… к’во стана… аз що бях в ареста? И… ааа… що така ме боли окото?

Зелка12 се засмива. Оня смях, който ме гъделичка отвътре, все едно аз се смея.

– Адски глупаво дете си ти, да знаеш! Пак се беше напил вкъщи сам и беше ходил да си говориш със съседите. Не знам какво сте си казали, ама сте се скарали и ти си започнал да налиташ на бой. Сбил си се с господин Ю’Дабъл и жена му е извикала полиция. Едвам се измъкнах от следствието да те спасявам. Добре че шефовете въобще не разбраха какво е станало, щото голям цирк беше!
– А.. ох… чакай… а… какво ми е на окото?
– Ми нищо, синьо е. Ще си стоиш вкъщи другата седмица.

Слушам го и ме е срам. Лицето ми пламва, а окото става лилаво. Ама ето де, казвам ви, без да искам беше!

– Ох… Ми не знам, Зелка. Не съм се родил добро момче просто, това е. Съжалвявам.
– Мдаа… Май е щото си момиче?

Почна се

Пристигнахме пред киното точно две минути преди началото на прожекцията. Билети да искаш в днешно време. В целия салон не бяхме повече от двайсетина чашки, повечето полупразни като нас. Филмът започна…

Пристигнахме пред киното точно две минути преди началото на прожекцията. Билети да искаш в днешно време. В целия салон не бяхме повече от двайсетина чашки, повечето полупразни като нас. Филмът започна.

Ние четиримата лично предпочитаме да ходим без да знаем нищо предварително за самия филм. Избираме го само по името и евентуално, по плаката, защото смятаме, че изненадата е част от удоволствието. Но има други, които нарочно си избират такъв или онакъв филм, с този или онзи актьор. Любимите ни са тия, дето ходят да реват по някакви мелодрами, а този филм, зад милитаристичния си плакат, си беше жива мъка – саможертвата, невъзможността да бъдеш с човека, когото обичаш и прочее. Лека полека из салона започнаха да се вадят салфетки и се чуха характерните подсмърчания.

– Айде, почна се – каза Гогата и всички се захилихме.

чашки
© Albert Conus

Не след дълго подсмърчанията се превърнаха в сподавени хлипове, а някои от зрителите започнаха направо да се изливат върху седалките и по пода. Във въздуха се разнесоха миризми на водка, ракия и малинов сироп.