Източен блок

Новото жилище много му харесваше. Задоволяваше отлично нуждите му. Само едно нещо му пречеше да се чувства добре. Не знаеше какво. Просто чувстваше дисбаланс. Заплаха…

Новото жилище много му харесваше. Задоволяваше отлично нуждите му. Само едно нещо му пречеше да се чувства добре. Не знаеше какво. Просто чувстваше дисбаланс. Заплаха. Най-съзнателно я усещаше около блока си. Кварталът иначе изглеждаше нормален. Малко старомоден, с панелни блокове. Големи правоъгълни блокове, разположени на равни разстояния. Помежду им имаше невзрачни градинки. И въпреки това блоковете се различаваха от всички останали в града. Бяха неповторими заради решението на архитекта да изпише номерата им с огромни цифри на фасадите. Така първата цифра от номера заемаше цялата лява половина на фасадата и преминаваше през всички стени и балкони, а втората по същия начин цялата дясна част на блока. Приятелите му се шегуваха, че тази маркировка трябва да ориентира дори танкист в мъглива нощ из горящия град. Шегата беше леко злонамерена, тъй като кварталът от години се опитваше неуспешно да се отърси от лошата слава на жилищна крепост, съобразена с военната параноя на комунизма. Вероятно предположението с танкиста не беше съвсем далеч от истината. Но тия подмятания малко го смущаваха. Въпреки всичко той прекарваше повечето си свободно време в съзерцаване на номерата с изкривен нагоре врат. Чувстваше, че Заплахата идва от тях.

Една събота разкри загадката. Случи се просто както си стоеше пред номер 36. Изведнъж му хрумна нещо, което той не сподели с никого – заради Заплахата съседите му вече го смятаха за откачалка. Още съшия ден си купи геодезични уреди и започна да измерва блоковете. Събираше доказателства. Изчисляваше височината им, позицията, ориентацията. Започна да разстила дълги въжета и да нанася различни маркировки по улиците и площадките. Точно след седмица беше готов. Всички вече го сочеха с пръст. Не го оставиха дори да съобщи откритието си. Беше подготвил макет от малки блокчета с цифри за да онагледи откритието си. Глупавите съседки се кискаха, пияниците от кръчмата го напсуваха, а накрая децата от квартала бутнаха макета и го разпиляха по улицата. Той се отказа бързо, нямаше време за губене. Изнесе се още в неделя. В понеделник прочете във вестника, че един блок в края на квартала бил паднал. След него всички други. За няколко секунди от квартала не останало нищо.

Новото поколение

Аз съм трето поколение китаец. Баба и дядо дошли първи, когато били едва двадесетгодишни…

Аз съм трето поколение китаец. Баба и дядо дошли първи, когато били едва двадесетгодишни. Не дошли сами, с тях били и леля Хуанита, чичо Хуанито, дон Хуан и малкия Перкеле, изобщо цялото село се пренесло.

Мексиканският произход не e проблем, поне за нас, младите. Доколкото съм чувал от тате и те не са страдали много, само малко са им се подигравали в казармата заради акцента, но пък за мустаците и конския поглед са им завиждали. За тяхното поколение най-трудното било раздвоението – за родителите си били мексиканци, а за приятелите и колегите – китайци. Ние това не сме го преживяли.

След училище, започнах работа на една автобусна спирка – упътвам пътниците за качване, слизане и обща култура. Харесвам си работата, не се оплаквам. Пак ме питате дали лесно сме се интегрирали. Нали ви казвам, ние сме си интегрирани по рождение – Пресвета Дево, благодаря ти! – и сме си… китайци сме си. Работим заедно, заедно тичаме в парка, децата ни растат заедно, китайци сме.

Ето ви пример – когато избухна големия пожар в библиотеката преди две години, някои от по-старото поколение ни казваха да стоим настрана, да се пазим, че това не е наше дело. Но ние, заедно с всички, се включихме в гасенето – носихме вода, поливахме, кълняхме, изнасяхме книги… Справихме се чудесно. Още си спомняме за този ден, като говорим с приятели.

Дали мисля за емиграция? Не, не мисля. Знам, времената са тежки, но ще се справим. Справяли сме се досега, ще се справим и занапред. Обичам Мексико, даже мечтая да ида един ден дотам и да видя страната с очите си, но при все това се чувствам китаец. Това мога да ви кажа. Лек ден и на вас!

Опашката

Тази сутрин Дяволът се събуди и откри, че му няма опашката. Погледна под леглото – понякога я оставяше там – но и там я нямаше…

Тази сутрин Дяволът се събуди и откри, че му няма опашката. Погледна под леглото – понякога я оставяше там – но и там я нямаше. Почна да рови навсякъде – по долапи, мазета, кутии за шапки, кутии за бижута, други кутии, даже в тоалетното казанче надникна – нищо!

Наближаваше втора Адска Камбана, часът за сборище, а той все още не я беше намерил. Поизпоти се от притеснение, почервеня. Избърса потно чело с един грешник и седна да поговори със себе си:

– Така… Да видим какво правих вчера. Прибрах се по светло, сам, седнах на стола и си отворих бутилка порто. Помня, че тогава все още опашката си беше при мен, защото се заплете в краката на стола и за малко да се пребия. Така. Отметнах я и си сипах. Трябва да съм го изпил всичкото, защото бутилката е на масата, празна. А! По едно време се почука, това си го спомням доста добре! Явно съм отворил и някой е влязъл.

Като се сети за това, Дяволът млъкна наум и заблужда. Кой ли е бил! Проклето порто, знам си, че не ми понася и пак, пусти морални недъзи!

И тогава се сети! Беше го посетил куриер. Носеше му писмо в бутилка. Ето я и самата бутилка в ъгъла, пак от порто, но от 375 мл. До нея лежеше на свътък писмото. Разтвори го с нокти и зачете.

„Мили Чичо Дявол!
Ние очениците от фтори ге клас на седемдесети шесто очилиште васил Манев грат славейково играхме на една игра и решихме да ти напишм писмо. Играта се казва хфани дяволът за опашката. може да не я знаеш затова ето как се играе качваме се на четврти еташ и едно дете си слага опашка от коланче или важенце и почва да тича надоло по стълбите на очилиштето и вика слизам в ада слизам в ада. ние другите деца го гоним надоло. което дете първо му свали опашката е новиат дявол и почва да бяга нагоре и да вика отивам в рая отивам в рая. ние не триабва да го пуснем заштото в рая дяволат не трябва да влиза. но сега преди да ти напишем едно дете успа да се промъкне до рая на четвърти еташ и много ни досраша. молиме те да ни пратиш опашката си по този чичко за да се оверим че сиси доло в ада и не си в рая. ште ти я врнем като се оверим.
децата от фтори ге.“

– Това е по-зле от оня път, когато ходих до Джорджа! Дано я върнат… – направи кисела муцинка дяволът и си легна угрижен. След малко почваше сборището, а хич не му се ходеше.

Блог

Станах сутринта. Погладих кожата си с ръка. Не се чувствах нещастен, тъй като нямах почти никакви грижи…

Станах сутринта. Погладих кожата си с ръка. Не се чувствах нещастен, тъй като нямах почти никакви грижи. Измих си косата с вода на мивката и се озъбих на огледалото. То също ми се озъби, макар и малко сънено.

Времето не беше лошо, не ни очакваше апокалипсис, огнени дъждове, бури от пясък. Обух си обувките и излязох. Колата ми се беше навряла под една друга, по-голяма от нея, но сравнително лесно я измъкнах и подкарах към офиса.

Слънцето блестеше ослепително, както почти винаги, въпреки, че идваше есен. В асансьора срещнах Селма и тя ме поздрави.

– Здравейте господин Льокон.
– Здравейте Селма.

Хубава е тази Селма, няма да е зле някой път да я поканя на бар, а защо не и на басейн, тъкмо ще мога по-хубаво да огледам дупето й.

Job Description

Много обичам да обяснявам нещата графично. Дойде ли някой на бюрото ми да иска нещо от мен веднага започвам да му драскам на едни листа и да му обяснявам, че това, което е намислил няма да стане…

Много обичам да обяснявам нещата графично. Дойде ли някой на бюрото ми да иска нещо от мен веднага започвам да му драскам на едни листа и да му обяснявам, че това, което е намислил няма да стане. Разбира се, после малко омеквам и му казвам, че ще стане, но много, много трудно. Все пак – това ми е работата.

Оня ден HR-ката ни идва за пореден път да ме пита за трудовата ми характеристика. Викам й да пише, че съм момче за всичко, а тя: „Не може! Тук пише Уеб Дизайнер!“. Наложи се да й начертая следната схема:

Job description
© Albert Conus

„Ей това кръгче е това, дето го пише там в трудовата ми характеристика, а това, което всъщност правя е ей това кръгче“, й обясних спокойно. Изгледа ме без да каже нищо. Струва ми се, че се замисли дали да не ми удари една зад врата. Изглеждах много зает. „Добре, ще го оставя така тогава“, прояви накрая разбиране тя и си тръгна.

Чудовището Еее

Миналата седмица следобяд помолих колегата ми да свърши една дребна работа. Той обаче за пореден път започна да се оправдава…

Ееее
© Albert Conus

Миналата седмица следобяд помолих колегата ми да свърши една дребна работа. Той обаче за пореден път започна да се оправдава, че имал да прави нещо друго – изключително важно. Ядосах се и най-демонстративно му казах: „Еееееееее!“ (Това при нас има много значения, но в случая означаваше: „Аре бе! Ти си егати наглото куче! За пет секунди работа е, а така ми спъваш целия работен процес“). Но репликата ми нямаше необходимия ефект, затова реших да му го нарисувам под формата на заплашително чудовище. После избутах листчето към бюрото му, а той от своя страна се правеше, че не го вижда.

Бърнинг пипълз

Този блог е опит на съвременното интерактивно пространство да се материализира под формата на горящи хора. Идеята е, че с новите закони…

Този блог е опит на съвременното интерактивно пространство да се материализира под формата на горящи хора. Идеята е, че с новите закони и правила може да се бие по изостаналостта и безкрайното протакане на нематериалното пространсвтво. Чрез нови приятелства, необвързващи връзки и малко фалшиви обещания сме решили да стигнем далеч.

Подай ръка днес и остани така, докато те заболи. Нищото лекува.

Това е засега, пийпз.
Лес бърн.
Бърнинг пийпз