Разсеяността е вредна

Не можех да приема всичко толкова лесно. Втора седмица откак се бях „събудил“ насред кръстовището, вече започвах полека да проговарям местния език. До един източен ресторант ми позволяваха да бъркам в кофите и да вадя пресни остатъци, а вечер ми сервираха цяла порция димяща супа с някакви кълнове и ориз.

Всъщност няма от какво да се оплаквам, не съм сигурен какъв съм бил преди и дори не знам къде съм. Вечер става доста студено и затова спя до отдушниците на метрото, от които лъха топлина.

Всичките ми опити да заговоря местните завършват с дребни монети (понякога банкноти) в ръката ми. Много са състрадателни, но винаги бързат. Знам, че биха ми помогнали, ако знаеха как. Точно като мен.

Приятен летен ден, лежа си на една пейка в парка и гледам необичайната фауна. Деца играят с огромни роботизирани надуваеми животни, в които има нещо смътно и познато.

Вчера си запалих цигара за първи път — не мисля, че съм пушил преди да се случи каквото и да ми се е случило. Днес смятам да опитам пак. Трябва да има някаква полза, щом вече има и машина за пушене на работното място.

Към мен се приближава възрастен мъж със смешни дрехи — предполагам някаква униформа. Може би е полицай. Започва да издава нищо неозначаващи звуци. Опитвам се да му опиша ситуацията си, но само нещо като:

— Амуууууууу — излиза от устата ми. Опитавам пак, този път с цялата си концентрация:
— Амгуу-уууу

Няма полза и от тая работа. След известно време той си уморява и тръгва.

Единственото, което не мога да си обясня са рекламите тук. Всичките са с риби. Големи риби, малки риби, червени и бели, тъжни и весели. Анимирани, живи, говорещи и с блеснали очи. Както и миризмата на познат парфюм, която понякога идва от отдушниците на метрото.