Гълтач на огън

Седнах на земята и стиснах главата си с ръце. Виеше ми се свят от водките. Около мен хората продължаваха да танцуват и да се забавляват. Започнах да се самосъжалявам. Защо, защо, защо!?? Защо трябваше да ѝ наговарям всички тия глупости? Защо трябваше да се правя на велик, да ѝ разправям за трите си магазина в центъра, за успешните ми марки и за плановете ми да завладея света. „Как? Не си ли чувала за Тче Лагард??“ Ох, жалък бях.

Измучах тихо. Нямаше кой да ме чуе в данданията. С какво ли толкова ме привлече? Не беше облечена кой знае как. Дънки, тениска. Единствено шарената плетена шапка прибавяше някаква екзотика към на пръв поглед обикновения ѝ вид. А може би начина, по който танцуваше, сякаш с минимални усилия, почти апатично и едновременно с това — леко и свободно, движейки тялото си по някаква съвършена и безкрайна крива.

Хората около нея сякаш не съществуваха. Единствено приятелката ѝ от време на време получаваше някакво внимание и именно в един от тези моменти видях за първи път усмивката ѝ. Нещо в нея ме караше да искам да направя нещо безумно и импулсивно. Някакси събрах смелост и се изтипосах пред нея. Наложи почти да приклекна пред лицето ѝ, за да ме забележи. Не помня какво направих. Крещях шеги в ухото ѝ, опитвах се да правя някакви хипнотични движения, а тя се усмихваше по същия пестелив и перфектен начин, по който танцуваше.

Не ми пукаше от недоверието и насмешката в погледа ѝ. Бях свикнал да имам успех, къде по-трудно, къде по-лесно и знаех, че понякога се налага да поинвестираш малко повече усилия. Някак успях да я замъкна до другия салон, където музиката бе далеч по-поносима. Все по-често изтръгвах по някоя усмивка от нацупените ѝ устни. Забавлявахме се, общо взето, докато в един момент не знам кой подхвана тая тема — какво правиш, с какво се занимаваш и ей такива. И като се отприщих и започнах да дрънкам всички тия глупости… Нее, неее…

Какъв глупак съм само. Даже се зарадвах като чух въпроса ѝ. Кой знае какво съм си помислил. Че вече ми е в ръцете, че е вече моя. Сигурно съм погледнал в камерата в тоя момент и съм го казал на глас (тая шега ми е класика): „Моя е!“. Обикновено жените се предаваха в този момент. Забавен, красив и… богат!

Предполагам, че не съм искал чак да я впечатлявам, а просто да види, че не съм някой случаен нещастник. Откъде да знам и аз! Спрях и млъкнах виновно. Мина ми през ума идиотската мисъл, че ако мълчанието ни продължи повече от десет секунди цялото ни запознанство щеше да се нулира и трябваше да започнем всичко отначало. Затворих очи и вдишах дълбоко. Изпусках контрола.

— А ти? С какво се занимаваш? — се чух да казвам.
— Аз съм акробатка.

Извиках от изненада. Моля!? Акробатка!? Ужас! Егати колко хубаво.

— В цирка в Солун.

След като така ловко бях успял да избегна ужаса на неловкото мълчание в момента от мозъка ми освен междуметия и възклицания не постъпваха никакви други данни. Стоях и не знаех какво да кажа. Бяха ми свършили изведнъж всичките хитри реплики, остроумни коментари и весели шеги. Стоях и гледах като омагьосан.

— Стига бе, наистина ли? Не може да бъде… В цирка!? Ебаси якото. Не мога да повярвам.
— Трябва да тръгвам, съжалявам.

Погледнах часовника, минаваше три и половина. Да, явно наистина трябваше. От мен не можеше да се очаква нищо повече тази вечер. Нищо повече от това да падна на колене, да ѝ кажа, че я обичам и че искам да се оженим веднага и (след като ми откаже) да взема фибата ѝ за коса и с нея да си направя харакири пред всички.

Погледнах за миг пред себе си. Море от танцуващи крака. Едно от момичетата от компанията се опита да ме вдигне, но ѝ махнах да ме остави. Да, даде ми телефона си. Дори си направихме среща на другия ден пред Одеон. Но знаех, че няма да дойде. Поне за толкова ми стигаше акъла. И въпреки това щях да отида. Знаех и това. Изревах от безсилие. За момент като че ли ме обхвана някакво странно примирение. Добре, какъв трябва да бъда, за да ме обичаш, ми мина през ума. Гълтач на огън!??