Седнах на земята и стиснах главата си с ръце. Виеше ми се свят от водките. Около мен хората продължаваха да танцуват и да се забавляват. Започнах да се самосъжалявам. Защо, защо, защо!?? Защо трябваше да ѝ наговарям всички тия глупости? Защо трябваше да се правя на велик, да ѝ разправям за трите си магазина в центъра, за успешните ми марки и за плановете ми да завладея света. „Как? Не си ли чувала за Тче Лагард??“ Ох, жалък бях.

Измучах тихо. Нямаше кой да ме чуе в данданията. С какво ли толкова ме привлече? Не беше облечена кой знае как. Дънки, тениска. Единствено шарената плетена шапка прибавяше някаква екзотика към на пръв поглед обикновения ѝ вид. А може би начина, по който танцуваше, сякаш с минимални усилия, почти апатично и едновременно с това — леко и свободно, движейки тялото си по някаква съвършена и безкрайна крива.

Хората около нея сякаш не съществуваха. Единствено приятелката ѝ от време на време получаваше някакво внимание и именно в един от тези моменти видях за първи път усмивката ѝ. Нещо в нея ме караше да искам да направя нещо безумно и импулсивно. Някакси събрах смелост и се изтипосах пред нея. Наложи почти да приклекна пред лицето ѝ, за да ме забележи. Не помня какво направих. Крещях шеги в ухото ѝ, опитвах се да правя някакви хипнотични движения, а тя се усмихваше по същия пестелив и перфектен начин, по който танцуваше.

Не ми пукаше от недоверието и насмешката в погледа ѝ. Бях свикнал да имам успех, къде по-трудно, къде по-лесно и знаех, че понякога се налага да поинвестираш малко повече усилия. Някак успях да я замъкна до другия салон, където музиката бе далеч по-поносима. Все по-често изтръгвах по някоя усмивка от нацупените ѝ устни. Забавлявахме се, общо взето, докато в един момент не знам кой подхвана тая тема — какво правиш, с какво се занимаваш и ей такива. И като се отприщих и започнах да дрънкам всички тия глупости… Нее, неее…

Какъв глупак съм само. Даже се зарадвах като чух въпроса ѝ. Кой знае какво съм си помислил. Че вече ми е в ръцете, че е вече моя. Сигурно съм погледнал в камерата в тоя момент и съм го казал на глас (тая шега ми е класика): „Моя е!“. Обикновено жените се предаваха в този момент. Забавен, красив и… богат!

Предполагам, че не съм искал чак да я впечатлявам, а просто да види, че не съм някой случаен нещастник. Откъде да знам и аз! Спрях и млъкнах виновно. Мина ми през ума идиотската мисъл, че ако мълчанието ни продължи повече от десет секунди цялото ни запознанство щеше да се нулира и трябваше да започнем всичко отначало. Затворих очи и вдишах дълбоко. Изпусках контрола.

— А ти? С какво се занимаваш? — се чух да казвам.
— Аз съм акробатка.

Извиках от изненада. Моля!? Акробатка!? Ужас! Егати колко хубаво.

— В цирка в Солун.

След като така ловко бях успял да избегна ужаса на неловкото мълчание в момента от мозъка ми освен междуметия и възклицания не постъпваха никакви други данни. Стоях и не знаех какво да кажа. Бяха ми свършили изведнъж всичките хитри реплики, остроумни коментари и весели шеги. Стоях и гледах като омагьосан.

— Стига бе, наистина ли? Не може да бъде… В цирка!? Ебаси якото. Не мога да повярвам.
— Трябва да тръгвам, съжалявам.

Погледнах часовника, минаваше три и половина. Да, явно наистина трябваше. От мен не можеше да се очаква нищо повече тази вечер. Нищо повече от това да падна на колене, да ѝ кажа, че я обичам и че искам да се оженим веднага и (след като ми откаже) да взема фибата ѝ за коса и с нея да си направя харакири пред всички.

Погледнах за миг пред себе си. Море от танцуващи крака. Едно от момичетата от компанията се опита да ме вдигне, но ѝ махнах да ме остави. Да, даде ми телефона си. Дори си направихме среща на другия ден пред Одеон. Но знаех, че няма да дойде. Поне за толкова ми стигаше акъла. И въпреки това щях да отида. Знаех и това. Изревах от безсилие. За момент като че ли ме обхвана някакво странно примирение. Добре, какъв трябва да бъда, за да ме обичаш, ми мина през ума. Гълтач на огън!??


Още несвързани истории

Девет изобретения на бъдещето

След презентацията за Рая слязох в кафето да изпия един чай. Обикновен ден от ежедневието, който (ако имах избор) бих прекарал в изобретяване на нови апарати. Но в този ден избор ми бе отказан...

Дочети си

Несериозни

Искахме да се срещнем в Ню Йорк, но понеже и двамата знаехме колко сме несериозни решихме да не си определяме точна дата и място на срещата...

Дочети си

5 1/2

"Карибски вееечериииии!" - дъни радиото. Прекалено е далеч за да го напудря със ситен пясък и доволен да се отдам на заслужен отдих...

Дочети си

Кит

Преди няколко дни се случи - беше ясно, че ще се случи, неизбежно си беше просто – на Земята цопна извънземно.

Дочети си


Privacy Preference Center