— Спрете, спрете… — не разбирах какво става. Преди секунди бях на бюрото си, заровен в ексела, сортиращ клетките на безкраен спредшийт с длъжниците на компанията, с дрямка увиснала над мен като дъждовен облак. С трясъка на първата светкавица се озовавам гол, със струйки жълта глина, течащи по тялото ми.

Намирам се в кална пещера, с хиляди малки глинени джобчета, от които се чува едва доловимо пърхане. Краката ми са вързани с въжета, които ме теглят навън. Притичват силуети на деца. От съседна пещера долита пукот на огън. Сенките стават все по гротескни в бързо спускащия се здрач. Дебелото ми хлъзгаво тяло се понася през калта и се озовавам на дъжда, на нещо като малък площад, в средата на примитивно селце, какъв контраст с офиса. По дяволите, почти четири е, оставаха по-малко от два часа. Какъв мал шанс да заспя, каква ситуация. Трябва да се събудя, мисля си, докато наблюдавам голото хлапе, което с усмивка ме гледа в очите. С бързо движение на ръката си успявам да хвана ръката му, при което ужасна болка се стрелва през тялото ми. Пускам ръката. Въжетата са отхлабени и успявам да издрапам обратно до пещерата.

Успокоявам се малко, след като все още сънувам едва ли някой въобще ме е забелязал. Започвам да разглеждам наоколо, повдигам се на лакти и забелязвам, че в във всяка миниатюрна ниша има по две очи, две очни ябълки, кротко втренчени.

— Ако искаш вземи две — гласът на детето, което бях стреснал преди малко.
— Кои две? — питам.
— Ти знаеш най добре, но ще трябва да оставиш твоите.

Изправям се. Започвам да надничам и да оглеждам чифтовете живи очи. Две от тях ме гледат с познат укор. Изтръпвам. В момента, в който са на дланта ми усещам как се подхлъзвам и съм отново на земята. Но вече нищо не виждам. Чувам познатия глас:

— След малко ще заспиш. По-добре не се съпротивлявай.

Решавам да послушам съвета.