Невъзможни пълнени охлюви

Понякога си мисля, че познавам по-малкия брат на Басо Помада. Понякога дори мисля, че може би аз съм по-малкия му брат. Например винаги съм искал да мога да рисувам, а и имах опити в еротичните скици, макар че определено телата бяхa непропорциoнални. И никой никога не ми е казвал, че мога да рисувам. Освен веднъж.

Седяхме в една от многото градинки и пиехме кисело вино. Покрай нас преминаваха стотици минувачи — забързани бабички и младите им и хубави генетични двойнички. Аз пушех ужасно много, мисля, че целта ми беше да изчезна в облака от дим и смрад от евтините ми цигари. Понякога кашлях и мислех, че трябва да измисля нещо друго, по-драматично.

И тогава към нас се приближи хубава жена, някъде към трийсетте и ни попита за огънче. Имаше нещо неестествено в цялата работа, например това, че се случваше за пръв път някой да ме заговори, а на тази пейка в парка съм седял и пушил с години. Помня когато огромния дъб отсреща беше вишна и цъфтеше в бяло. Бях видял повече от едно поколение да прохожда и да се продънва в дън земя. Бях видял всичко онова което по принцип не е желателно да се вижда и някак е систематично избягвано в ежедневието.

— Имате стил — каза тя — видях ви как рисувате снощи.

Мълчаливо угасих фаса и запалих нова цигара.

— Не помня да съм рисувал снощи — казах. Не бех рисувал снощи или по скоро не бях рисувал откакто бях малък негодник.
— С какво се занимавате?
— С нищо. Убивам времето.

Неловка тишина. Знаех, че би трябвало да кажа нещо. Би трябвало да… нарисувам нещо, поне да се подпиша на бял лист.

— Е тогава аз ще тръгвам. — Каза.
— Добре — знаех, че бях пълен глупак, всичките тези цигари на тази пейка, цялата скука и поза е напълно безмислена.

Тя си тръгна.

— Почакай — казах аз докато я настигах задъхвайки се. — Аз не мога да рисувам. Никога не съм можел.