Струва ми се, че под всяка извадена плочка се крие смачкана жабка, а под капака на всеки скенер се показват пръстчетата на малка детска ръчичка. Струва ми се, че в процепа между двете бюра е притиснато гущерче, а между книгите в библиотеката са заклещени кравички, кученца, тигърчета и други животни от зоопарка. Струва ми се, че под вратата на тоалетната се промъква мишчица и че зад оградата на строежа пасе динозавърче. Струва ми се, че в шахтата пред входа чувам плача на затворено дете и че под гумата на джипа е затиснато бяло коте.

В банята пък, веднага щом светна лампата и виждам как цели тълпи дребни същества се шмугват в отдушника, завират се в под легените или се изнизват през сифоните. Все ми се ще да им кажа да не се страхуват от мен, че аз съм на тяхна страна, но няма как — за толкова кратко време.

Не разбирам — не може ли да се отворят всички врати, да се извадят всички неща от чекмеджетата, да се заравнят стълбите и да се съборят оградите? Защо трябва половината живи същества на тази планета да бъдат хванати в тези капани и да чакат някой от нас, бързайки да свърши следващата си работа, да ги освободи за малко от тежестта, която ги притиска?

 

В капан
© Basso Pomade

 

Още по темата: В капан (фотосесия)