Гибралтар

Мостът не е точно мост, по-скоро реката е вкарана в тесен каменен пръстен, неясно кога и от кого. Йовко със затруднения се изкачва до средата, спира и се оглежда. Реката има бронзов юлски загар, бавна е и носи листа от тетрадка. Йовко ляга и протяга надолу по-дългата от двете пушки. Един от листата се закача за дулото и залепва за него. Йовко го изтегля.

Листът е на широки редове, празен от едната страна и с неразбираем текст от другата. Йовко го сгъва така, както е мокър и го прибира във външен джоб раницата си. По главата го нааква птиче, явно е време да продължи.

От другата страна пътеката става доста по-тясна и Йовко забавя ход. Не си спомня миналата година да е минавал по толкова тясна пътека, нито си спомня за моста, но така или иначе той нищо не помни от миналата година, затова не се впечатлява. Пътеката го извежда до малка пощенска станция, пред която на неотдавна боядисана пейка лежат два сладнеца и се пекат. Единият мерва ловеца, прошепва нещо на другия и двамата се поизправят. Кръстосват ръце и гледат Йовко неодобрително:

– Здрасти. Здрасти, викам!!!
– Добър ден! – Йовко зарежда пушката и се прицелва в мълчащия.
– И защо това сега? Малко ли ти беше боя оня ден на терасата?

Йовко стреля и не улучва. Двата сладнеца скачат от пейката и с тежка стъпка го приближават. Единият му събира пушките, другият му отвява два шамара по небръснатото лице.

Йовко е втрещен. Тази година му е трета откакто ходи на лов за сладнеци, за първи път е в положение да отстреля някой, а събитията се развиват съвсем не така, както си е представял.

– Бедна ти е фантазията, бате! – казва шамарещия и му дръпва раницата. От нея изпада листа. Сладенецът го вдига и зачита на глас.

(следва продължение)