Люляк

Васил, син на Емил и Лучия, брат на мечката и по-добър в леглото от всеки друг мъж в блока, се успа. Оля, жена му, се прибра от работа да го събуди…

Васил, син на Емил и Лучия, брат на мечката и по-добър в леглото от всеки друг мъж в блока, се успа. Оля, жена му, се прибра от работа да го събуди. Бяха я помолили, че не вдигал телефона си. Васил намери някакви думи за начало:

– И колко е сега, викаш?
– Десет, Василе, де-сет!
– Десет… Мамка му!
– Обади ми се Гаврилов. Два пъти! Да съм те намерела, че какво било това, как така, не знаеш ли колко…
– Какво колко? Какво колко??! Ей, начи…

Васил се почеса по корема и се запъти към банята. Няма да има време и да почете малко, още една глава му беше останала. „Няма да се бръсна днес“ – спести си той още пет минути. Времето тече, не може да се крие цял ден тук, затова свърши каквото си беше наумил и излезе.

– …за последен път. И аз си имам свои…

Погледна жена си сънено и с лека вина и тя бавно се умълча от погледа му. Излязоха на балкона. Васил й метна една ръка през рамото.

– Помниш ли онова къще, дето го гледахме преди месец? След Владая, едно малко, с градинка и люляци.
– Кое? А, да, сетих се.
– Днес в 10:30 ще подпишем при нотариус. Купувам го.
– Какво??
– Да. Напуснах работа в Петък. Гаврилов не знае. Тоя тъпак нищо не знае, вече и това не знае.
– Ама как така?
– Така! Писна ми. Местим се.
– Как се местим? А пари?
– Апартамента го продадох в Четвъртък – тук сме до първи. С част от парите ще купя къщата. С остатъка ще помързелуваме.
– Ама…
– Какво?! – усмихна се Васил. – Всичко е наред, спокойно, ще видиш. Кажи и на твоя Гаврилов да те отпише. Аз трябва да излизам, май ще се наложи такси да взимам. Коя риза да…? Не, няма вече ризи. Би ли ми метнала оная черната тениска, с Мики Маус?

Матине

– Да се обадим в полицията! – предложи млада дама по чехли. Мнозинството я изгледа със съжаление…

– Да се обадим в полицията! – предложи млада дама по чехли. Мнозинството я изгледа със съжаление.
– И какво ще направят те? Ще дойдат и какво?! – подигра й се портиерът.
– Нищо. Точно както миналия път – нищо, нищичко. – додаде котаракът от първи етаж. И си влезе.
– Все пак трябва да направим нещо, не мислите ли? – заинати се дамата.
– Ми направете нещо! – нечии нерви не издържаха. – Хайде, давайте, да не Ви спираме??
– Така е, никой не Ви спира. – пак портиерът.
– Идете им кажете, обадете се, нали всичко знаете! – леля ми се включи.
– Тъпачка! – вметнах аз.
– Шшт! Не така! Още е рано! – скастри ме чичо.
– Сори. – и аз се прибрах, но продължих да слушам.
– Ми не знам! – разхлипа се дамата. – Не може да го оставим така да лежи тук.
– Да го нахраним? – предложи хахото от втори етаж, дето живее под наем, а се бави с вноските.
– Той е заспал, а не огладнял! – озъби му се хазяинът. – Знаех, че си глупав, но чак пък токова!
– Е, хайде сега, хайде сега… – заувърта хахото.
– Ето, нека се завие! – непознат свали шала си.
– Някои наистина не си знаят парите. – прошепна леля на чичо.
– Абе знаеш ги какви са… – опита се да бъде сговорчив той.
– Вижте, вижте! Сменя си цвета! – едно момиченце събуди приспаното множество.
– Наистина! Порозовява! – дамата се оживи. Воден от любопитство се показах отново. Прави бяха!

Официална молба

До г-н Л. Шапкар
Масата за Чай
Страната на чудесата…

До г-н Л. Шапкар
Масата за Чай
Страната на чудесата

Уважаеми г-н Шапкар,

С оглед на настъпилите промени в семейния ми статус, моля изписването на фамилното ми име във Вашите покани за чай отсега нататък да бъде променено на Заек.

Надявам се това няма да промени топлите чувства помежду ни.

Искрено ваша,

Алиса В. Заек

Въжето

Единият край на въжето е вързан здраво за ръждива тръба, на четири метра над водата. Усурийски възел, троен, няма разплитане. При все това Коста го е накапал с разтопен восък, да не би да реша да мамя…

Единият край на въжето е вързан здраво за ръждива тръба, на четири метра над водата. Усурийски възел, троен, няма разплитане. При все това Коста го е накапал с разтопен восък, да не би да реша да мамя. Все едно имам шанс…

Аз съм захапал свободния край на въжето и съсредоточено го поглъщам. С всеки сантиметър се приближавам до възела, кръвта от разклатените ми зъби и ръждивият вкус вече не ми правят впечателние.  Нивото на водата се покачва, солеността й е успокоително висока и лекува раните по краката и тялото ми.  Малко преди да се удавя, ще бъда напълно изцерен. Коста, най-добрият ми приятел.

След като завършихме, той отиде в някакво въоръжено училище, а аз заминах за Хайд Парк, да прося. Видяхме се вчера, случайно, пред една църква в центъра. Заговорихме се, седнахме да пием по бира в парка. Надвечер ни налазиха мравки, ние се бяхме поизнервили и заспорихме.  В крайна сметка не се разбрахме и се хванахме на бас. На сутринта Коста ме събуди – бил прав. Проверих, така е. Коста и неговите желания.

Фрегатата

– „Лакримоза“ – казва Марженка, – е гръцката дума за фрегата. Явно някой е извикал, защото е видял фрегата през прозореца си или нещо подобно…

– „Лакримоза“ – казва Марженка, – е гръцката дума за фрегата. Явно някой е извикал, защото е видял фрегата през прозореца си или нещо подобно.
– Да, но как можеш да видиш фрегата в тази част на града? Най-близката голяма вода е… Къде е всъщност най-близката? Морето ли е?
– Да, мисля, че морето. Но това няма значение. Няма защо някой да крещи „ЛАКРИМОЗА“ в три през нощта, освен ако не е видял нещо.
– Ами ако е видял дух? Или ангел? Или просто се е объркал нещо? Случват се и такива работи.
– Дай да не коментираме вариантите с объркване, защото така до никъде няма да стигнем. Всъщност, на теб за какво ти е да разбереш защо този човек е изкрещял посред нощ?
– Събуди ме. Искам да знам дали е имало защо.
– Е, дори и за него да е имало защо да вика, това значи ли, че за теб ще има защо да се будиш?
– Разбира се. Ако едно действие е обяснимо за извършителя му, то е окей и за мен.
– Не знам как живееш, ако вярваш в това, което току що ми каза.
– Толкова ли е невероятно? Нали хората сме едно, едни импулси и еднотипен живот, в крайна сметка. Кой е извикал и кой се е събудил е без значение.
– А защо говориш точно с мен тогава? Защо не говориш със сестра си, примерно?
– Не се засягай, но ми се стори, че единствено ти няма да прекратиш разговора на втората минута.
– А кога, как мислиш? На осмата? На деветнадесетата? Все някога ще го прекратя, ясно ти е.
– Е, да. Не очаквам да говорим кой знае колко дълго. Благодаря все пак.
– Моля.

Животът на десктопа

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки…

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.

Лили и динозаврите, III

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо…

… събуди се. Един стегозавър я душеше безцеремонно между краката, поклати глава и измуча нещо. Лили изобщо не разбра значението на всичко това, изпадна в истеричен, нервен смях и го изрита по муцуната, той сякаш не забеляза. С времето Лили разбра, че стегозавъра поначало малко усеща и го риташе яростно когато я ядоса. Само това й остана, и палатката.

След окло 3 месеца беше забравила въобще повечето неща от миналия си живот, нищо не я стряскаше. Веднъж един тиранозавър загуби на покер и й остави вечерята си като залог, беше лабрадор, на Лили и отне още 2 месеца да се сети, че лабрадорите са от нейния предишен живот, а не на тия нещастници динозаврите. Не знаеше обаче какво от това, кръсти го Жоро на едно момче което беше срещнала преди вереме на един концерт и никога не видя отново. Не му говореше, дори не й липсваше предишния живот, даже евтин ром не й липсваше. Намери си някакакъв гнусен пихтиест плод, който ферментираше подходящо, понякога за разкош си правеше мохито (мента си растеше съвсем нормална). Пиеше си и откри, че яркожълтата и палатка може да и погне да преживее и в тоя шантав свят. Яркожълтото беше незнайно как цвят който динозаврите виждаха, тъпия стегозавър му хрумна да я държи на входа на ливада си за реклама, привличаше особенно един вид пеперуди които умееха специални трикове за почистване на динозавър вътрешно, ако разбирате какво имам предвид. Пеперудите идваха, а динозаврите се научиха че са там, стегозавъра печелеше, че другите му торяха ливадката и си пасеше по-готина трева, а Лили му трябваше щото веднъж един тиранозавър я прогони, палатка потъмня от лайна след няколко дни пеперудите спряха да идват. Стегозавара не беше чак толкова тъп, и без това не ядеше месо, можеше и да я запази щом му беше от полза. Така стегозавъра си имаше Лили, а Лили – куче. Кучето пък Лили не го ядеше защото то й хващаше от по-дребните пеперуди и тя ги пържеше вечер край огъня. Откри че трябва да внимава с огъня на полянката понеже от много разлагащи се неща беше лесно запалимо всичко наоколо. И така всичко някак се намести в перфектен баланс. Даже и един телефон си намери веднъж, още работеше, не се опита да се обади, прибра го в джоба и се научи с фенерчето му да сигнализира на стегозавъра като е по-далече и има нужда от помощ.

Лили и динозаврите, II

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво…

… Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво. Лили мразеше всичко лигаво, можеше само да й покажат на снимка камък с гнусни водорасли с малки буболечки по тях и Лили направо изпадаше в истерия, а сега беше ама точно под нея, под корема й, по-гадно нямаше как. Лили пое въздух дори в бузите си и се опита да се задържи над гадорията, бавно и внимателно на ръба на повърхността на водата започна да гребе назад към спасителния бряг, ама тъпото лигаво нещо се залепи вече на цялата й повърхност. Лили изкочи от водата и се опита да стъпи на нещото, но се подхлъзна и се оказа седнала по болезнен начин върху камъка. Може би от водораслите, но не беше толкова твърд колкото очакваше, даже беше притеснително мек някак. Гаден, лигав и мек, изпищя, ужасена започна да реве и хлъзгайки се тръгна по камъка из водата към брега, пързаляше се, ревеше и се тресеше от ужас, съзнанието й не работеше, при всяко падане докосваше лигавия камък, скачаше от погнуса правеше една крачка и пак падаше, и все плачейки, тресейки се търчеше към палатка на някакви си 20 метра от нея на свещения сух пясък.

Стигна някак, дръпна ципа, сви се на кравай и започна да се опитва да се събуди, в поза ембрион стискаше ръцете си към тялото докато я заболя – нищо. Сигурно вече беше будна, другите бяха отвън и се плацикаха във водата. Да! Така беше сега даже ги чуваше как се плискат, изкочи щастлива и …
…..
…..
?????
!!!!!!
… и заплака, даже вече не се трогна, само се ядоса, отвън си седеше един динозавър и се плацикаше в плиткото мъчейки се да изпълзи право към нейната палатка. На Лили наистина и писна, ако ще умре поне палтката да й оставят, тъпо, но това сигурно обземаше и хората по време на война за „отечеството“. Намери си дватата метални фенера и се приготви да наложи 20 метровия синьо-зелен нещастник подобен на жираф с плавници вместо крака, мухльо мижав! …

to be finished

Лили и динозаврите, I

Тая работа нямаше да свърши добре и Лили си го знаеше. Изобщо винаги когато си знаеше, че нещо няма да стане то не ставаше, но шефът й, един стегозавър, й ревеше над главата и клатеше муцуна така, че плочките на гърба му се пляскаха една в друга…

Тая работа нямаше да свърши добре и Лили си го знаеше. Изобщо винаги когато си знаеше, че нещо няма да стане то не ставаше, но шефът й, един стегозавър, й ревеше над главата и клатеше муцуна така, че плочките на гърба му се пляскаха една в друга.

Лили въздъха и вдигна телефона, явно щеше да й се наложи да замести главния готвач. Като цяло напоследък за всичко все нея пращаха, а тя отговаряше само и единствено за цвета на палатката, която стоеше пред входа на тяхната ливада-бардак. Цвета знаеше идеално как да си го поддържа – редовна урина от ихтозавър с примеси на плезиозавърска кръв, понякога след пиянска нощ можеше да докопа и малко тиранозавърска вечеря и тогава ставаше електрическо жълто.

Тази палатка й беше единственото останало от щастливите дни, когато не вярваше в динозаври и пазаруваше всяка вечер в Билла за вечеря. Прекарваше лятото си пак с тази палатка на морето, когато с приятели край огъня пиеха евтин ром и мечтаеха за истински приключения, а не за офисни проблеми и борба със спам-а. После една вечер Лили и приятелите й бяха отвлечени, никой не разбра как, в тъмното Лили усети някой да й дърпа палатката и изкочи с две метални фенерчета в ръка да набие нещастника-пияница, който сигурно се опитваше да я обърне и да се завие с нея. Обаче там нямаше никой, изобщо никъде наоколо нямаше друго освен плаж и дървета, даже следи нямаше, сякаш никога не е имало. Лили се изпишка в храстите и се прибра обратно. Тя по принцип сънуваше много и понякога имаше халюцинации нощно време когато ставаше да пишка, не се притесняваше от тях вече.

На сутринта още нямаше никой. Лили стана и отиде да поплува, изобщо не се притесни – и по-реални сънища от това беше имала. Притесни се едва след като към обяд стана наистина много гладна, а когато беше гладна насън винаги се будеше. Влезе да поплува пак, защото плуваше зле и се нагълтваше със солена вода което залъгваше глада й. Както си пляскаше и плуваше изведнъж стана много плитко и корема и опря в дъното. Лили наивно реши да се изправи и тогава изведнъж наистина й стана гадно, за една секунда в главата си чу собствения глас да пищи ясно и високо, само дето наум. Това отдолу беше лигаво… to be continued

Гибралтар, епизод 6

Бял мечок лежи на бял леден шезлонг и подплясква с ръка по водата. При всяко плясване от нея изскачат рибки…

Бял мечок лежи на бял леден шезлонг и подплясква с ръка по водата. При всяко плясване от нея изскачат рибки.  С другата лапа мечокът грабва няколко и с видимо, нарисувано задоволство ги поглъща. Слънцето пече приятно, денят не отминава, рибите са в изобилие, успехът е неизменен.

Йовко бива изваден от блаженството на този сън с елегантен ритник в областта на коленете. Чувалът го предпазва от синини, но не може да опази съня му. Над него се е надвесил човек, който повече мяза на звяр. Звярът се навежда усмихнат и прошепва в ухото на проклинащия живота и майка си Йовко:

– Ставай! Нощта е пред нас, не трябва да закъсняваме!

Звярът, очевидно доволен от ефекта, който е предизвикал с появата си, се усмихва зъбато, при което съвсем приближава муцуната си до Йовковата:

– Наричай ме Джо. Тук всички ми викат така.

Йовко разбира, че Гибралтар, за разлика от Нил, не е измислица. Измъква се от чувала и си стяга неохотно, но набързо багажа, треперейки от пот и студ.  Междувременно, спящата му половина изпуска всички риби. Те се тресат от смях, шезлонгът му се топи, а и ухо почва да го наболява. Тръгват.