Играта

Къщата беше на брега. Беше стара, разхвърляно красива. С годините променяше цветовете си, но никога не изневери на любовта си към морето. Протягайки се протяжно в сянка през пясъчната ивица, къщата отиваше на плаж. Върхът на невисоката ѝ кула гъделичкаше вълните. А те палаво прилазваха напред и влизаха в прозорците от пясък. Брегът, който беше приятел на времето, макар и да бе достатъчно стар, обичаше тази игра и позволяваше волностите на къщата с вълните. Отскоро обаче, всички любопитно се радваха и на нечие друго присъствие. В къщата живееше едно хлапе. И докато в началото някак си досадно, дори пренебрежително следваха стъпките му, сега се надпреварваха в копнежа за докосванията му.

Летовниците почти не го забелязваха, беше дребосък, а и то самото не им обръщаше внимание. В стаята си, която не беше с прозорец към брега, то нарисува внимателно кръг. Раздели го на дванайсет и махна сектор обхащаш пет деления. Останалото оцвети в златистопясъчен цвят. Майка му няколко пъти го помоли усмихнато да махне „тази смешна рисунка отрязана пита сирене“. Хлапето, също усмихвайки се, обеща. Рисунката, която бе над леглото му, не само, че не беше махната, но и бе допълвана. Невидимо за другите.

Видимо за майка му обаче бе неговото дълго отсъствие. Сезонът свършваше и хлапето хукваше към брега. Там, то веднага забеляза играта на къщата с вълните и я допълни със своя. Дори не попита за позволение. Прокарвайки вниматено ръка през пясъка, то рисуваше пътища, по които вълните влизаха усмихнати. А около пътищата, с мокрия пясък върху брега, изливаше фантазиите си в причудливи форми. Толкова странни бяха понякога, че дори брегът, видял почти всичко, учудено се взираше. Къщата и вълните пък стояха притаени отстрани, спрели собствената си закачка. Мечтаеха. Минаваха месеците. Летовниците се връщаха и играта спираше. Поне за хлапето.

В първата седмица на април, няколко дена преди да се чуят клаксоните, хлапето бе там, заедно с къщата. Вълните почиваха отстрани. Пристигна изненадващо подранил автомобил. Издадоха го двете светлинки в сумрака.

– Тониньо*, хайде прибирай се. Имаш гостенка. Една принцеса ще ни гостува лятото.

––––––––––––––––––––––––––––––
* Тониньо- /умал./ от Антони