Всичко започна много добре, пеехме по улиците и скандирахме. „Алилуя, алилуя, дръжте ме за х..я!“, „Аюрведа, аюрведа, всички сте говеда!“, „Челентано, Гран ермано, бебето е наср..но“ и много други лозунги и закани. Беше такова отприщване на щастието, че можеше буквално да заченеш ей така, както си крачиш в тълпата и пееш. Всяко нещо, което ни дойде на акъла и което досега не бяхме скандирали беше достойно изревано, повторено, потретено, изплакано, изръкопляскано и запомнено за по-късно вечерта пред жените и децата.

Стачката се разрастваше. Присъединиха се трудещи се от съседните заводи и профсъюзите нямаха друг избор, освен да изгладят различията си и да се обединят. Всеки един от нас усещаше, че нещо голямо се случва и че тези дни могат да се превърнат в превратна точка не само на незначителните ни съдби, а на живота като цяло.

Както можеше да се очаква властите оказаха някаква съпротива, но след откъслечни стълкновения върхушката, начело с Директора, абдикира и отлетя на Запад. Настанаха месеци на неописуемо вълнение, на преосмисляне на всяко нещо, навици, ценности, симпатии и мечти.

Проблемът дойде, когато стана ясно, че лидерът ни, основният ни лидер, е неспособен да ни ръководи. Той е толкова несигурен в себе си, че за всяко най-дребно нещо иска да се допитва до народа. Настана истински хаос. Създадоха пунктове, където всеки може да внася предложения за новата ни конституция. Медиите пощуряха и използват ситуацията, за да печатат измислени укази и закони срещу заплащане. Появиха се и така наречените „падуани“ — граждани, които се изживяват като полицаи и които гонят амбулантните търговци, правят забележки на децата по улиците, а понякога и понатупват тоя-оня за да поддържат статуса си.

Та така си живеем понастоящем. Както се казва — сами си го натресохме. И все пак все още ни е останало едно нещо от старите времена и това е достойнство ни. Затова няма току-така да признаем, че сме сгрешили и да се молим на Директора да се върне и да ни оправи. Ще си следваме избрания път, а нещата все някога ще се нагласят, а пък, ако не става ще вдигнем нова стачка. То е ясно, че ние народа сме търпеливи, но има една граница, след която нещо ни прихваща и излизаме на улицата да скандираме, да пеем и да променяме правилата.