Опитомяване

Исках да го водя…

Когато козленцето се наяде, вързах въженцето за нашийника му и исках да го водя както по-рано, но от гладуването то бе станало толкова питомно, че въженцето стана излишно: то хукна само след мене като кученце.

Хер Макаренко обича Даниел Дефо

Фотосинтеза

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше…

Най-обичаше да се снима. Снимаше се с непознати, снимаше се сама, снимаше си краката и новия маникюр, а ако в селското кафе минаваха лятно време туристи и се снимаха пред витрината, тя моментално заставаше от вътрешната страна на стъклото и позираше над главите им.

Понякога, ако й се отдадеше възможност да се окаже в чужд град с голяма забележителност, седеше само там – нито ядеше, нито пазаруваше, даже не обикаляше по-далеч от първата попаднала забележителност, стоеше отпред и тичаше запотена от човек на човек, да се убеди, че няма да пропусне да е на някоя снимка.

Дните, в които пътуваше бяха тежки. Едно време, когато хората пътуваха с автобус, се снимаха много вътре – прекарваха цели дни, ставаха приятели… Но сега, в самолета, всички спяха.

Накрая се ядоса. Започна работа в едно фотографско студио и взе да монтира във всяка снимка по един свой усмихнат изпъчен портрет в цял ръст пред Айфеловата кула. Най се дразнеше на вица за блондинките и светкавиците, нали го знаете, защо блондинките се усмихват когато има светкавици, защото си мислят, че ги снимат. Беше грубо да се прави виц от това, на всеки му се случва да се обърка, освен това когато това се случи, тя беше прекарала особено тежък ден в тичане пред Райхстага!

Официална молба

До г-н Л. Шапкар
Масата за Чай
Страната на чудесата…

До г-н Л. Шапкар
Масата за Чай
Страната на чудесата

Уважаеми г-н Шапкар,

С оглед на настъпилите промени в семейния ми статус, моля изписването на фамилното ми име във Вашите покани за чай отсега нататък да бъде променено на Заек.

Надявам се това няма да промени топлите чувства помежду ни.

Искрено ваша,

Алиса В. Заек

Животът на десктопа

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки…

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки. Вляво едно слабо момиче от офиса метеше пода и се оплакваше на секретарката, че чистачката за нищо не става. Финансовият мениджър мина зад кашона енергийни напитки на Боса, и загледан в някакви сметки отчаяно заклати глава. Чуха се изстрели. Босът погледна над пакета, не видя кой стреля и се прехвърли бързо към стълбището вдясно водещо към тайния център за задачи. Всичко стана черно за секунди, докато очите му не се фокусираха върху гледка, която страшно напомняше на сайта титръба.ком. Тихата музика на Аделе започна. Гледката изчезна почти мигновено, както се беше показала и Босът влезе в централата и започна настървено да върши предложените задачи, за които имаше необходимите единици енергия. На втората обаче животът му сякаш застина на пауза и пред очите му се намести гледка на фотошоп, а от някъде в дясно се разнесе гласът на Енрике Иглесиас пеещ за Божествения ритъм. Мина Шефът и Босът усети, че се смалява, не като Алиса, а сякаш изчезва в стартбара на уиндоус.

Животът на Теменуга

– хмм – каза Тя недоволно.
– мхм – каза Той, за да обори нейното подозрение.

– хмм – каза Тя недоволно.
– мхм – каза Той, за да обори нейното подозрение.
– ммх – каза Тя, за да се заяде.
– ххх – каза Той от скука.
– Мръсник! Надяваше аз да кажа „ммм“ нали? – казя Тя и го шамароса.

Перцето

Във Вторник „Паркинги и гаражи“ разкараха последния си басист…

Във Вторник „Паркинги и гаражи“ разкараха последния си басист. В Сряда му пратиха покана с препоръчано да върне ведомственото перце и всички активи на банката. В Четвъртък той звънна на вратата на Морбида, вокала, с пощенска кутия в ръка, съдържаща обратната разписка.

– Кво перце, бе копеле?
– Здрасти, влизай!
– Кво да влизам, с обувки съм! Кво е тва перце?
– Мммм, перцето, дето ти го дадохме.
– Какво сте ми дали бе, чико! Това перце го направих сам от парче плоча от Мастъра.
– Е да де, той си иска парчето.
– А може ли да му го…
– Добре, какво да ти кажа, сега? Иска си го, негова е плочата.
– Ама я даде.
– Е дал я е ама сега е на друг акъл.
– Е значи ще му намушкам перцето..
– Глей са, що просто не го върнеш?
– Принципно е, баси. Аз ако върна перцето какво ми остава? Не се разбрахме за новия албум, не съм могъл да свиря, глупости… Какво ми остава?
– А за какво ти е проклетото перце?
– Ми дрънкам си с него.
– Ама Мастъра си го иска.
– Ми кажи му да ми звънне.

Мастъра не звънна.

Ивана, нейните интереси

Ивана се показа на вратата и поздрави тихо. Служителят беше млад мъж с делови вид, малки мустачки и гъста, тъмна, добре вчесана коса…

Ивана се показа на вратата и поздрави тихо. Служителят беше млад мъж с делови вид, малки мустачки и гъста, тъмна, добре вчесана коса. Носеше очила с жълти стъкла, хубава светла риза и скъп часовник. Покани я да седне и на свой ред се настани в удобния си черен кожен стол. Сложи формулярите пред себе си и веднага сбърчи вежди.

– Съжалявам, нямах по-подходяща снимка – каза Ивана тихо.
– Защо не сложихте обикновена, паспортна?

Ивана се усмихна срамежливо и се раздвижи на стола си.

– Там съм прекалено ококорена.
– Няма проблеми – каза служителят сухо.
– Поне се вижда, че съм весел човек, хах – се обади Ивана, но веднага съжали. Патица, помисли си тя, ядосана на себе си.

Сухарят се зае да разглежда листата. Почти веднага направи нова гримаса, присви очи и приближи лицето си сякаш искаше да прочете нещо, написано със светъл молив и много малки буквички между редовете.

– Като малка исках да стана психолог – обясни Ивана – Беше преди години. Отдавна не съм имала проблеми. Вече съм нов човек, хах!

Мъжът нищо не каза, само повдигна леко рамене и въздъхна тихо. Ивана следеше притеснено реакциите му – от този мухльо зависеше кариерата й в Агенцията. Погледът му отново зашари по документа. Не след дълго отново спря. Минаха няколко секунди.

– Онлайн шопинг?
– Да?
– Само това ли са интересите ви?

Ивана усети как гневът я завладява. Служителят я гледаше в очите. Лицето му не изразяваше никаква емоция.

– Не. Аз просто… Още ли трябва да напиша?
– Това е нещо, което вие сама трябва да прецените.
– Ами…
– Да?
– Хотели? Вибратори?
– Да?
– Различни цветове, размери??

В очите на служителя като че ли вече се четеше лека насмешка. Ивана стана и го хвана за вратовръзката.

– Наистина имам нужда от тази работа!

Мустаците на отговорника по човешки ресурси на Агенцията бавно се разшириха в широка приятелска усмивка.

Диалог на деня, 1 Септември, 2009 г.

По наклонената улица се срещат баба с малката си внучка с друга баба…

По наклонената улица се срещат баба с малката си внучка с друга баба. След увода, баба 2 се навежда към момиченцето и го заговаря мило:

– Това от остров Тасос ли си го купихте?

Момиченцето мълчи.

– От Тасос ли си го купихте?
– …
– Нали бяхте в Гърция?
– Да, бяхме в Гърция.
– На остров Тасос?
– Не, на остров…
– Е, все едно!

Бабата отвръща поглед и вдига глава с лек яд и умерено разочарование. Това, младите…

На почивка с брат ми

За трета година почиваме на Майчините острови. Това лято, за разлика от предишните, се оказа горещо. Мини все ме навива да ходим по сенките само, ама аз да не съм луд? Не съм.

За трета година почиваме на Майчините острови. Това лято, за разлика от предишните, се оказа горещо. Мини все ме навива да ходим по сенките само, ама аз да не съм луд? Не съм. Ходим с него по горещия пясък и бавно се люлеем във въздуха.
– Батко, ти обичаш ли сладолед?
Как да не обичам?! Обичам.
– Обичам. Ти?
– И аз.
Мълчи.
– Батко, хайде да си купим сладолед.
Стъпалата ни са изтръпнали от горещината. Плюя си на петите и продължавам да ходя на пръсти. Слюнката се стича към тях и ги изстудява постепенно. Вече се чувствам по-добре.
– Айде стига с тоя сладолед! – млясвам му един по врата и той пада, на шега. После отиваме до болницата.
– Един ванилов за малкия и два дефламола!

Живей простичко

Опитвам се, доколкото мога, да живея живота си простичко и подредено…

Каша
© Albert Conus

Опитвам се, доколкото мога, да живея живота си простичко и подредено, без излишни усложнения. За съжаление се получава точно обратното. Веднъж взех да се оплаквам на някого в каква каша е започнал да се превръща животът ми. Както обикновено ми беше трудно да намеря точните думи, затова реших да му го начертая:
„Ей такова горе-долу, копеле“, чертаех аз. „Разбираш ли? Недей да настояваш… Кво викаш? Верно? Добре де, айде, айде да ходим…“