Симо погали с ръка значката с името си и влезе в стаята. 15 години чакаше този ден. Хората вече се бяха събрали в очакване на сутрешния инструктаж. Технически отговорник за VII хигиенно-защитна зона. Надживял ги беше. И Гогата и Комби. Сега младостта и здравето на тези зачервени от жегата новобранци бяха в ръцете му.

— Слушайте ме сега внимателно — започна той направо, без излишни любезности — От всичко на света най-много мразя две неща. Първо: да ме питат нещо… — Спря за малко, за да усети ефекта от думите си. Всичко бе изрепетирано до съвършенство. — И второ: някой да ми каже, че нещо не може да стане!

Зайците слушаха със свити сърца. Симо ги изгледа с презрение. Изведнъж му хрумна нещо. Нещо качествено ново и оригинално, нещо, за което 15 години не се беше сетил, че може да каже.

– А! И още нещо: Мразя ви и вас! — Симо се изплю и излезе от стаята. Никой не успя да види усмивката му.