Материа бърна

Влязоха без да платят. Таткото на Лили обясни на охраната, че били извикани по спешност да изрисуват люспите на Глупозавъра и онези клъвнаха...

"Ребята, давайте жить дружно!", самоцитира се изпод пантоф Котаракът Леополд...

Животното гледа през мен и си мисли как да ме заобиколи. А аз го гледам право в благите очи и леко клатя ръка, тая дето ми е свободна в момента. Прибирам я в юмрук и му го показвам...

Стояхме аз и Ежедневието в кухнята. Ежедневието носеше сиво сако, за което страшно му завиждах, а аз бях по кафяв хавлиен халат и сини чехли. Играехме си на чакане...

Вратата на гаража на Чешкото посолство не издържа на деветия напън. Двете кучета влязоха през тесния процеп и огледаха помещението бързо и внимателно...

Тлъстеещо пространство-време между тях. Колкото по-дебело, толкова по-криво.

Разнесе се рязък хрущящ звук на пукащ се препечен хляб. Под хрупкавата коричка се показа топъл мармалад и се разхвърча навсякъде...

На село при леля Анастасия, 15.VII.1965г.

Брат съм на лисица, но майка ми е заек, а приятелите ми са бухал, катерица и вълк. Баща ми не е маймуна, но е живял на остров и е ловил антилопи...

Веднъж докато ги нямаше техните, с моя приятел Пердуто си играхме на готвачи...

Танцувах с цялото си сърце. Въртях се в кръг, правех движения с ръце, подскачах, прикляках, падах назад, хвърлях се на колене, крещях...

Фотосесия, вдъхновена от реални събития, случили се с живи същества около вас.

Марта се стресна и вдигна очи от клавиатурата. Погледът ѝ се сблъска с уплашените погледи на колегите ѝ и едва не падна на земята в суматохата. Ужасяващ вой на сирени огласяше целия град...

Дремех блажено в сянката на крилото, когато някой ме дръпна за крачола...

Босът на мафията прелетя над двата кашона стреляйки и залегна зад една купчина енергийни напитки...

Само за да докаже на Хулия, че тая работа с психотерапията е пълна глупост, Уилфредо реши да опита няколко сеанса...

Пристигнахме пред киното точно две минути преди началото на прожекцията. Билети да искаш в днешно време. В целия салон не бяхме повече от двайсетина чашки, повечето полупразни като нас. Филмът започна...

Искам да кажа че аз изобщо не исках да съм различна, даже не мисля че бях, мисля че бях само отвратително злояда, т.е ядях зло, после то излизаше от мен под формата на зеленикав дим и светех в тъмното...

И двамата дойдохме едновременно, в осем и половина, но колегата ми от съседното бюро ме заговори пръв...

Ла Палма е малко семейно ресторантче, потулено между големи модни магазини с пластмасови манекенки в прескъпи рокли - последна мода. Храната е ужасно евтина и много вкусна. Карибска...

Трябва да се махна. Да се промъкна тичхичко до вратата, да си обуя обувките и да се разкарам оттук. Веднъж завинаги. Не че нещо ме застрашава. Напротив.

Войната ме направи такава. Отне ми близките, отне ми враговете, дома и спомените. Междувременно ме състари...

Мониторът замига и се затресе в истерични конвулсии. От вибрациите бюрото подскочи и започна да се отмества бавно настрани със смешни ситни стъпчици...

Още една безкрайна нощ. Уж да се приспя, а попаднах на най-тъжния филм на света. Как е възможно един абсолютно непознат човек от другия край на света да преживее абсолютно всичките ми най-кошмарни страхове?